— Командире? — безизразно каза Карло Вентреска. — Ще прекъсна конклава.
Оливети прехапа устни.
— Съветвам ви да изчакате. Остават ни още два часа и двайсет минути.
— Ще отлетят като миг.
Гласът на командира прозвуча предизвикателно.
— Какво възнамерявате да направите? С лека ръка да евакуирате кардиналите ли?
— Възнамерявам да спася Църквата с онази власт, която ми е дал Господ. А как ще го направя вече не е ваша грижа.
Оливети се изпъна.
— Каквото и да се готвите да направите… — Той замълча за миг. — Нямам право да ви спирам. Особено след очевидния си провал като шеф на охраната. Моля ви само да изчакате. Двайсет минути… до десет часа. Ако информацията на господин Лангдън е вярна, може да успея да заловя този убиец. Все още има шанс да запазим протокола и благоприличието.
— Благоприличието ли? — задавено се засмя Карло Вентреска. — Отдавна не става въпрос за благоприличие, командире. Ако случайно не сте забелязали, ние сме във война.
От сградата излезе гвардеец и извика на шамбелана:
— Синьоре, току-що ни съобщиха, че сме задържали репортера от Би Би Си, господин Глик.
Свещеникът кимна.
— Нека двамата с операторката ме чакат пред Сикстинската капела.
Оливети се ококори.
— Какво правите?
— Двайсет минути, командире. Нямате повече време. — И ги остави.
Алфата на Оливети напусна Ватикана, но вече не я следваха върволица необозначени коли. На задната седалка Витория превързваше ръката на Лангдън с бинт от аптечката.
Командирът се взираше право пред себе си. После каза:
— Добре, господин Лангдън. Къде отиваме?
Въпреки виещата сирена алфата на Оливети сякаш остана незабелязана, докато летеше по моста към сърцето на стария град. Целият трафик се движеше в обратната посока, към Ватикана, сякаш Светият престол изведнъж се беше превърнал в най-модерното развлечение в Рим.
Лангдън седеше на задната седалка и в главата му се рояха безброй въпроси. Чудеше се дали този път ще хванат убиеца, дали той ще им каже каквото искат, дали вече не са закъснели. Кога шамбеланът щеше да съобщи на тълпите, събрали се на площад „Св. Петър“, че са в опасност? Случаят в хранилището продължаваше да го гложди. Грешка.
Докато шофираше към черквата „Санта Мария дела Витория“, Оливети нито веднъж не натисна спирачки. Всеки друг ден, знаеше Лангдън, кокалчетата на ръцете му щяха да са побелели. Точно сега обаче се чувстваше като вцепенен. Само пулсирането в дланта му напомняше къде се намира.
Сирената виеше пронизително. „Не бива да му съобщаваме, че идваме“ — помисли си професорът. Затова пък се движеха адски бързо. Предполагаше, че когато наближат мястото, Оливети ще я изключи.
Сега, когато имаше малко време да поразсъждава на спокойствие, Лангдън най-после с удивление се замисли за убийството на папата. Това бе невъобразимо, ала някак си му се струваше съвсем логично. Илюминатите винаги бяха разчитали на внедряването в чуждите редици — превземане на властта отвътре. Пък и убийството на папа не беше нещо ново. Слуховете за коварства изобилстваха, макар че без аутопсия не можеха да се потвърдят. Неотдавна учени бяха получили разрешение да направят рентгенова снимка на гробницата на папа Целестин V, за когото се предполагаше, че е бил убит от нетърпеливия си наследник Бонифаций VІІI. Изследователите се бяха надявали, че рентгенът ще открие свидетелства за насилствена смърт, например счупена кост. Колкото и да бе невероятно, на снимката бяха видели двадесет и пет сантиметрова игла, забита в черепа на папата.
Лангдън си спомни изрезките от вестници, които преди години му бяха пратили други любители на темата за илюминатите. Навремето си бе помислил, че това е някаква шега, затова отиде в микрофилмовия отдел на харвардската библиотека. Колкото и да беше невероятно, оказа се, че изрезките са автентични. Сега ги държеше забодени на корковото си табло като примери за това, че дори уважавани информационни агенции понякога се поддават на илюминатската параноя. Внезапно журналистическите подозрения престанаха да му се струват параноични. Лангдън ясно си спомняше статиите…
...Бритиш Броудкастинг Корпорейшън
14 юни 1998 г.
Папа Йоан Павел I, който почина през 1978 г., е станал жертва на заговор, организиран от масонската ложа П2… Тайното братство П2 решило да убие Йоан Павел I, когато видяло, че папата се готви да свали американския архиепископ Пол Марчинкъс от поста президент на Банка Ватикана. Банката е била замесена в тъмни финансови сделки с масонската ложа…
Ню Йорк Таймс
24 август 1998 г.
Защо покойният Йоан Павел I е лежал по риза на леглото си? Защо ризата му е била разкъсана? Въпросите не спират дотук. Не са правени медицински изследвания. Кардинал Вило забранил аутопсията въз основа на ватиканските закони. Лекарствата на Йоан Павел тайнствено изчезнали от нощното му шкафче, както и очилата, пантофите и завещанието му.
Лъндън Дейли Нюз
27 август 1998 г.
… заговор на могъща, безпощадна и незаконна масонска ложа с пипала, проникващи във Ватикана.
Мобилният телефон в джоба на Витория иззвъня и милостиво прогони спомените от мислите на Лангдън. Тя отговори, въпреки че се чудеше кой може да я търси.
Макар и от разстояние, Лангдън позна острия като лазер глас по телефона.
— Витория? Тук е Максимилиан Кьолер. Открихте ли антиматерията?
— Макс? Добре ли си?
— Гледах новините. Не се споменава нито за ЦЕРН, нито за антиматерията. Това е добре. Какво става?