Шестото клеймо - Страница 97

— Още не сме намерили контейнера. Положението е сложно. Робърт Лангдън страшно много ни помага. Има вероятност да заловим човека, който убива кардиналите. В момента пътуваме за…

— Госпожице Ветра — прекъсна я Оливети. — Казахте достатъчно.

Очевидно раздразнена, Витория затисна слушалката с длан.

— Това е директорът на ЦЕРН, господин командир. Той определено има право да…

— Има право да е тук и да ни помага — отсече Оливети. — Разговаряте по открита клетъчна линия. Казахте достатъчно.

Витория дълбоко си пое дъх.

— Макс?

— Може би имам нещо за теб — отвърна той. — За баща ти… Може би знам на кого е казал за антиматерията.

Лицето на младата жена помръкна.

— Баща ми не е казвал на никого, Макс.

— Боя се, Витория, че все пак е казал на някого. Трябва да проверя някои данни на охраната. Скоро пак ще ти се обадя. — Връзката прекъсна.

Тя прибра телефона в джоба си. Лицето й беше восъчнобледо.

— Добре ли си? — попита Лангдън.

Тя кимна, но треперещите й пръсти показваха истината.

* * *

— Черквата е на Пиаца Барберини — каза Оливети, изключи сирената и си погледна часовника. — Имаме девет минути.

Когато Лангдън беше открил местонахождението на третия знак, адресът на храма му бе прозвучал далечно познат. „Пиаца Барберини.“ Сега обаче си спомни. Преди двадесет години строежът на спирка на метрото беше предизвикал раздвижване сред историците на изкуството, които се бяха опасявали, че изкопните работи под Пиаца Барберини може да доведат до събарянето на многотонния обелиск, издигащ се в центъра на площада. Градските архитекти бяха преместили обелиска и един малък фонтан, наречен Тритон.

„По времето на Бернини на Пиаца Барберини е имало обелиск!“ — помисли Лангдън и окончателно забрави всичките си съмнения за местонахождението на третия знак. На една пряка от пиацата Оливети зави в странична уличка и спря. Съблече си сакото, нави ръкавите си и извади оръжието си.

— Не можем да рискуваме да ви познаят — каза той. — Показаха ви по телевизията. Искам да стоите в края на площада и скришом да наблюдавате предния вход. Аз ще заобиколя отзад. — Командирът извади познатия пистолет и го подаде на Лангдън. — За всеки случай.

Професорът се намръщи. Днес за втори път му даваше това оръжие. Той го прибра в джоба на гърдите си и в същото време си спомни, че все още носи листа от „Diagrama“. Не можеше да повярва, че е забравил да го остави. Представи си как ватиканският библиотекар изпада в яростни гърчове при мисълта, че този безценен документ е бил разнасян из Рим като някаква туристическа карта. После пред очите му се появи хаосът от натрошено стъкло и пръснати книги, който бе оставил след себе си в архива. Библиотекарят си имаше други проблеми. „Ако архивът изобщо оцелее до утре…“

Оливети слезе от колата и посочи с ръка.

— Пиацата е натам. Дръжте си очите отворени и не позволявайте да ви видят. — Той потупа мобилния телефон на колана си. — Да проверим връзката, госпожице Ветра.

Витория извади телефона си и натисна бутона за автоматично избиране, който двамата с командира бяха програмирали в Пантеона. Апаратът на Оливети завибрира в безшумен режим на колана му.

Той кимна.

— Добре. Обадете ми се, ако забележите нещо. — Командирът зареди оръжието си. — Аз ще чакам вътре. Този езичник е мой.

* * *

Точно в този момент съвсем наблизо звънеше друг мобилен телефон.

— Говорете — каза хашишинът.

— Аз съм — отвърна гласът. — Янус.

Мъжът се усмихна.

— Здравейте, господарю.

— Възможно е да знаят къде се намирате. Някой идва, за да ви спре.

— Закъснели са. Вече направих каквото трябваше.

— Чудесно. Погрижете се да избягате жив. Имате още работа.

— Който се изпречи на пътя ми, ще умре.

— Който се изпречи на пътя ви, ще е умен.

— Американския учен ли имате предвид?

— Знаете ли за него?

Хашишинът се подсмихва.

— Хладнокръвен, но наивен. Разговаряхме по телефона. Той е с една жена, която изглежда негова противоположност. — Убиецът си спомни огнения темперамент на дъщерята на Леонардо Ветра и се възбуди.

Отсреща за миг настъпи мълчание, първото колебание, което хашишинът усещаше у своя илюминатски господар.

— Ако се наложи, очистете ги — каза Янус накрая.

Убиецът отново се усмихна.

— Смятайте го за изпълнено. — В тялото му се разля топла вълна на очакване. „Макар че може да задържа жената за награда.“

Глава 89

На площад „Св. Петър“ беше избухнала война. На пиацата се бе разразила истинска лудост. Журналистически коли долитаха като десантни машини. Репортери монтираха модерна електроника като войници, въоръжаващи се за битка. Телевизионните мрежи се препираха за най-удобните места и бързаха да издигнат най-новото оръжие в медийните войни — видеостени.

Видеостените представляваха огромни плоски екрани, които можеха да се сглобят върху камион или подвижно скеле. Те играеха ролята на нещо като рекламни билбордове на съответната мрежа и излъчваха нейните репортажи, наред с фирмената емблема. Ако екранът бе разположен добре, например пред мястото на действието, конкурентната мрежа не можеше да заснеме събитието, без да рекламира своя съперник.

Площадът бързо се превръщаше не само в медиен фарс, но и в безумно публично бдение. От всички посоки се изсипваха зяпачи. Свободното пространство на обикновено безкрайната пиаца беше на път да стане ценна стока. Хората, се трупаха край издигнатите видеостени и смаяно слушаха репортажите.

* * *

Зад дебелите стени на базиликата „Св. Петър“ само на стотина метра оттам цареше тишина. Лейтенант Шартран и още трима гвардейци напредваха в мрака. Снабдени с инфрачервени очила, те се бяха разгърнали в наоса и размахваха детекторите пред себе си. До този момент претърсването на ватиканските бели зони не даваше резултат.