Шестото клеймо - Страница 95

„Сега или никога, Робърт.“

С усилие, от което му се зави свят, натисна стелажа. Не се случи нищо.

Задъхан, той промени позата и отново опита. Стелажът съвсем леко помръдна. Американецът продължи да натиска и стелажът се залюля няколко сантиметра напред, после се върна обратно. Лангдън се възползва от движението, дълбоко си пое дъх и за пореден път натисна. Стелажът се залюля по-силно.

„Като люлка — каза си той. — Не спирай. Още малко.“

Клатеше стелажа и с всяко натискане изпъваше крака. Мускулите му пламтяха от болка, но той не й обръщаше внимание. Махалото беше в движение. „Още три натискания.“

Всъщност трябваха още две.

Настъпи миг на безтегловна несигурност. После Лангдън и стелажът полетяха напред с грохот на свличащи се от лавиците книги.

По пътя към пода стелажът се блъсна в съседния. Професорът успя да се задържи и прехвърли тежестта си напред, за да събори и другия стелаж. След няколко секунди на неподвижна паника вторият стелаж заскърца под тежестта и започна да се накланя. Лангдън отново падаше.

Стелажите се катурваха като някакво гигантско домино. Метал се блъскаше в метал, навсякъде хвърчаха книги. Вкопчен в своя стелаж, Лангдън се зачуди колко са общо. Колко ли можеха да тежат? Стъклото беше дебело… Неговият стелаж вече бе почти в хоризонтално положение, когато американецът чу онова, което чакаше. Далече. В края на помещението. Силен удар на метал в стъкло. Хранилището се разтърси и той разбра, че последният стелаж е паднал върху стената. Последвалият звук беше най-неприятният, който бе чувал някога.

Тишина.

Нямаше трясък на стъкло, само глухо вибриране — стената беше поела тежестта на стелажите, които сега се бяха опрели на нея. Лангдън смаяно лежеше върху купчините книги. Някъде в далечината се разнесе изскърцване. Ако имаше достатъчно кислород, щеше да затаи дъх.

Една секунда. Втора…

Докато се олюляваше на ръба на съзнанието, той долови далечно пращене… паяжина от пукнатини, обхващаща стъкло. После внезапно стъклото избухна като топ. Стелажът под Лангдън се сгромоляса на пода. В мрака се посипаха парченца стъкло и в хранилището с могъщо свистене нахлу въздух.

* * *

След тридесет секунди електронно изпищяване на радиостанция наруши тишината във ватиканските катакомби. Гласът, който се разнесе от нея, звучеше задъхано.

— Обажда се Робърт Лангдън! Чува ли ме някой?

Застаналата пред трупа на папата Витория вдигна поглед. „Робърт!“ Изведнъж страшно й се прииска американецът да е до нея.

Гвардейците се спогледаха озадачено. Един от тях свали радиостанцията от колана си.

— Господин Лангдън? Вие сте на трети канал. Командирът чака да му се обадите на първи.

— Знам, че е на първи канал, по дяволите! Не искам да говоря с него. Трябва ми шамбеланът. Бързо! Някой да го потърси!

* * *

Лангдън стоеше сред парчетата стъкло в мрака на Тайния архив и се опитваше да си поеме дъх. Усещаше, че по лявата му ръка се стича кръв. Гласът на шамбелана го стресна.

— Карло Вентреска слуша. Какво става?

С все още бясно туптящо сърце, професорът натисна бутона.

— Мисля, че някой току-що се опита да ме убие!

Отговори му мълчание. Лангдън се насили да се успокои.

— Освен това знам къде ще е следващото убийство.

Гласът, който му отговори, не беше на шамбелана. А на командир Оливети.

— Нито дума повече, господин Лангдън.

Глава 87

Окървавеният часовник на Лангдън показваше 21:41. Професорът тичешком прекосяваше двора „Белведере“ към фонтана пред сградата на швейцарската гвардия. От дланта му вече не течеше кръв, но много го болеше. Когато стигна, около него се струпаха всички — Оливети, Роше, шамбеланът, Витория и неколцина гвардейци.

— Робърт, ти си ранен! — възкликна Витория. Преди Лангдън да успее да отговори, пред него се изправи командирът.

— Радвам се, че сте добре, господин Лангдън. Съжалявам за случилото се.

— Отлично знаехте…

— Аз съм виновен — разкаяно каза приближилият се Роше. — Нямах представа, че сте в архива. Захранването на части от нашите бели зони е свързано с тази сграда. Разширявахме обсега на претърсването. Аз изключих електричеството. Ако знаех…

— Папата е бил отровен, Робърт — каза Витория, хвана ръката му и разгледа раната. — Илюминатите са го убили.

Лангдън чуваше думите, ала почти не разбираше смисъла им. Беше му хубаво. Усещаше единствено топлите ръце на Витория.

Шамбеланът извади от расото си копринена кърпичка и му я подаде, за да избърше кръвта. Мълчеше. В зелените му очи сякаш пламтеше нов огън.

— Каза, че си открил къде ще убият третия кардинал — рече Витория.

— Да, в…

— Не — прекъсна го Оливети. — Когато ви помолих да не казвате нито дума повече по радиостанцията, господин Лангдън, имах свои съображения. — Той погледна събралите се швейцарски гвардейци. — Извинете ни, господа.

Войниците се прибраха в сградата. Без обида. Пълно подчинение.

Командирът се обърна към останалите.

— Колкото и да ми е трудно да го кажа, убийството на папата е можело да бъде извършено единствено с помощ отвътре. За благото на всички не бива да се доверяваме на никого. Включително на гвардейците. — Страданието му бе очевидно.

— Това означава… — загрижено почна Роже.

— Да — каза Оливети. — Резултатите от претърсването ви не са сигурни. Но трябва да рискуваме. Продължавайте да търсите.

Капитанът като че ли понечи да каже нещо, после размисли и се отдалечи.

Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Все още не беше изрекъл нито дума и Лангдън усещаше, че в свещеника кипят нови сили, сякаш беше достигнал някаква повратна точка.