Шестото клеймо - Страница 83

К оглавлению

Витория скоро отново закрачи.

— Струва ми се, че ни следят — каза тя.

Лангдън вдигна поглед.

— Кой?

Преди да отговори, младата жена измина тридесетина метра. После посочи Ватикана, сякаш му показваше нещо на купола.

— Върви по петите ни през целия площад. — Витория нехайно се озърна през рамо. — Още ни следва. Не спирай.

— Мислиш ли, че е хашишинът?

Тя поклати глава.

— Не, освен ако илюминатите не използват жени с камери на Би Би Си.

* * *

Оглушителният звън на камбаните на „Св. Петър“ ги сепна. Часът бе настъпил. Бяха заобиколили Западния вятър в опит да се откъснат от репортерката, но сега се връщаха към релефа.

Въпреки биещите камбани наоколо изглеждаше съвсем спокойно. Туристите продължаваха да обикалят площада. При обелиска дремеше пиян бездомник. Момиченце хранеше гълъбите. Лангдън се зачуди дали репортерката не е подплашила убиеца. „Съмнително“ — каза си той, спомнил си неговото обещание. „Ще направя вашите кардинали медийни звезди.“

Когато заглъхна ехото на деветия камбанен удар, над площада се възцари тишина.

После… момиченцето запищя.

Глава 75

Лангдън пръв стигна при пищящото момиче. Ужасеното дете стоеше като вцепенено и сочеше към стъпалата в основата на обелиска, където отпуснато седеше дрипав пияница. Човекът представляваше жалка гледка — очевидно поредният римски бездомник. Сивата му коса висеше на мазни кичури пред лицето му, цялото му тяло бе увито в мръсни парцали. Момиченцето тичаше към тълпата и продължаваше да пищи.

Лангдън тичешком се приближи към нещастника. Беше обзет от ужас. По дрипите се разливаше тъмно, разширяващо се петно. Прясна, изтичаща кръв.

После сякаш всичко започна да се случва едновременно.

Старецът политна. Професорът се хвърли напред, ала закъсня. Мъжът се строполи на стъпалата и падна по очи. И остана неподвижен.

Лангдън приклекна до него. Витория се приближи. Трупаше се тълпа.

Витория допря пръсти до гърлото на мъжа.

— Има пулс — каза тя. — Обърни го.

Американецът вече го правеше — хвана го за раменете и го преобърна. В този момент парцалите се свлякоха като мъртва плът. Мъжът се отпусна по гръб. По средата на голите му гърди имаше овъглено петно.

Витория ахна и се отдръпна.

Лангдън сякаш бе парализиран, едновременно обзет от отвращение и благоговение. Символът излъчаше ужасяваща простота.

— Air — задавено прочете Витория английската дума за „въздух“. — Това е… той.

Сякаш отникъде се появиха швейцарски гвардейци, започнаха да дават заповеди, втурнаха се след невидимия убиец.

Един турист наблизо обясни, че само преди минути тъмнокож мъж любезно помогнал на този стар, хриптяш бездомник да прекоси площада… дори поседнал малко на стъпалата при клетника, после пак изчезнал в навалицата.

Витория смъкна останалите дрипи от тялото на мъжа. Имаше две дълбоки прободни рани, по една от двете страни на клеймото, точно под гръдния кош. Тя вдигна главата му назад и започна да му прилага дишане уста в уста. Лангдън не беше подготвен за онова, което се случи после. Когато Витория издиша, от раните със съскане шурна кръв като вода от дихателни отвори на кит. Тъмната течност обля лицето на американеца.

Витория се ужаси.

— Дробовете му… — запелтечи тя. — Пробити са…

Лангдън избърса очи и погледна двата отвора. В тях клокочеше пенлива кръв. Дробовете на кардинала бяха пробити. Той бе мъртъв.

Витория покри тялото, докато дойдат швейцарските гвардейци.

Професорът се изправи. И тогава я видя. Наблизо беше клекнала жената, която ги бе следила. Видеокамерата беше на рамото й и работеше. Погледите им се срещнаха и Лангдън разбра, че е заснела всичко.

Глава 76

Чинита Макри тичаше. Беше заснела репортажа на живота си.

Видеокамерата й тежеше като котва, докато прекосяваше площад „Св. Петър“ и си проправяше път през събиращата се тълпа. Всички сякаш се движеха в обратната посока… към центъра на смута. Макри се опитваше да се отдалечи колкото може повече. Мъжът с туидовото сако я бе забелязал и сега тя усещаше, че я гонят други, мъже, които не виждаше, ала които се приближаваха от всички страни.

Все още беше ужасена от сцената, която току-що бе заснела. Вече не смяташе тайнствения човек, който се бе обадил на Глик, за луд.

Докато бързаше към буса на Би Би Си, от тълпата пред нея изскочи млад мъж с определено военен вид. Погледите им се срещнаха и двамата спряха. Той светкавично вдигна радиостанцията си и каза нещо. После се запъти към нея. Макри се завъртя и с разтуптяно сърце потъна обратно в навалицата.

Докато си пробиваше път сред плетеницата от ръце и крака, извади заснетата видеокасета от камерата си.

„Целулозно злато — помисли си операторката, пъхна касетата под колана на кръста си и пусна полите на дрехата си да я покрият. За пръв път се радваше на наднорменото си тегло. — Къде си, Глик, по дяволите?!“

От лявата й страна се появи друг войник. Макри разбра, че няма много време. Вмъкна се пак в тълпата, извади празна касета от чантата си и я зареди в камерата. После започна да се моли.

Беше на тридесетина метра от буса на Би Би Си, когато двамата мъже изникнаха точно пред нея. Стояха със скръстени ръце. Нямаше къде да бяга.

— Лентата — изсумтя единият. — Веднага.

Макри се отдръпна и притисна камерата към себе си.

— Няма.

Другият разтвори сакото си и показа пистолета си.

— Ами застреляйте ме — каза операторката и сама се удиви от дързостта си.