Шестото клеймо - Страница 82

— Искам двамата да отидете при тоя блок на Бернини или там както му викате. Същото упражнение. Вие сте туристи. Обадете се по мобифона, ако забележите нещо.

Преди професорът да успее да отговори, Витория го хвана за ръката и го задърпа навън.

Пролетното слънце залязваше зад базиликата и сенките обгръщаха площада. Докато двамата навлизаха в хладния полумрак, Лангдън усети, че го полазват зловещи тръпки. Той се вторачваше във всяко срещнато лице и се чудеше дали убиецът не е наблизо. Дланта на Витория беше топла.

Докато прекосяваха откритото пространство на площад „Св. Петър“, американецът осъзна, че огромната пиаца оказва точно онова въздействие, което творецът бе искал да постигне — „да смири всеки, който попадне там“. Самият той определено се чувстваше смирен. „И гладен“ — каза си Лангдън и се изненада, че точно в този момент може да му хрумне такава мисъл.

— Към обелиска ли? — попита Витория.

Професорът кимна и зави наляво.

— Колко е часът? — Младата жена крачеше енергично, но нехайно.

— Без пет.

Тя не отговори, ала Лангдън усети, че стиска ръката му по-силно. Пистолетът отново бе в джоба му. Надяваше се Витория да не реши, че й трябва. Не си представяше как ще го извади насред площада и ще започне да гърми по убиеца пред камерите на световните медии. Но пък такъв инцидент нямаше да е нищо в сравнение с жигосването и убийството на кардинал.

„Въздух — помисли си Лангдън. — Вторият елемент на науката.“ Опита се да си представи клеймото. Начина на убийство. Пак плъзна поглед по гранитната пиаца — открита пустиня, обсадена от швейцарската гвардия. Ако хашишинът наистина посмееше да го извърши, професорът не си представяше как ще успее да избяга.

В средата на площада се издигаше триста и петдесеттонният египетски обелиск на Калигула. Пирамидалният му връх се извисяваше на двадесет и пет метра и отгоре му имаше кух железен кръст. Достатъчно нависоко, за да улови последните слънчеви лъчи, кръстът сияеше като вълшебен… Твърдеше се, че вътре имало частици от кръста, на който бил разпнат Христос.

От двете страни на обелиска в идеална симетрия бяха разположени два фонтана. Историците на изкуството знаеха, че те обозначават точните геометрични центрове на елипсовидния площад на Бернини, ала до днес Лангдън никога не се беше замислял над тази архитектурна особеност. Рим сякаш внезапно се бе изпълнил с елипси, пирамиди и поразителна геометрия.

Когато наближиха обелиска, Витория забави крачка и дълбоко въздъхна, като че ли даваше знак на Лангдън да се успокои.

Някъде край този обелиск, дръзко поставен пред най-голямата черква на света, се намираше вторият олтар на науката — Западния вятър на Бернини, елипсовидна плоча на площад „Св. Петър“.

* * *

Гънтър Глик наблюдаваше от сенките на колоните около площад „Св. Петър“. При други обстоятелства мъжът със сако от туид и жената с тъмнозелени къси панталони нямаше да му направят абсолютно никакво впечатление. Приличаха на обикновени туристи, които разглеждат площада.

Ала днес обстоятелствата бяха извънредни. Днес беше ден на телефонни съобщения, трупове, необозначени коли, фучащи из Рим, мъже със сака от туид, катерещи се по скелета в търсене на Бог знае какво. Репортерът нямаше намерение да ги изпуска от поглед.

Обърна се към отсрещния край на площада и видя Макри. Операторката стоеше точно там, където я бе пратил, и небрежно носеше камерата си, ала макар да се преструваше на отегчена журналистка, биеше на очи повече, отколкото му се искаше. В онзи край на пиацата нямаше други репортери и съкращението „Би Би Си“ върху камерата й привличаше вниманието на туристите.

Точно в този момент видеопредавателят в буса излъчваше записа на голия труп, хвърлен в багажника. Глик знаеше, че кадрите вече пътуват за Лондон. Чудеше се какво ще кажат от редакцията.

Щеше му се с Макри да бяха стигнали до трупа преди да се появи армията от цивилни войници. Същата армия, знаеше той, сега се бе разгърнала и беше обсадила площада. Щеше да се случи нещо важно.

„Медиите са дясната ръка на анархията“ — бе казал убиецът. Глик се зачуди дали е пропуснал шанса си за голяма сензация. Той хвърли поглед към другите журналистически коли в далечината и видя, че Макри следи загадъчната двойка от отсрещния край на пиацата. Нещо му подсказваше, че все още е в играта…

Глава 74

Лангдън видя каквото търсеше десетина метра преди да стигнат до плочата. Сред пръснатите наоколо туристи бялата мраморна елипса на Бернини изпъкваше на фона на сивите гранитни павета на площада. Витория очевидно също я забеляза и се напрегна.

— Спокойно — прошепна й той. — Използвай метода си с пиранята.

Младата жена се поотпусна.

Всичко им се струваше заплашително спокойно. Мотаеха се туристи, около площада бъбреха монахини, едно момиченце хранеше гълъбите до обелиска.

Американецът потисна желанието си да си погледне часовника. Знаеше, че моментът не е далеч. Стигнаха при елипсовидния камък и спряха — не рязко, просто двама туристи, надлежно разглеждащи забележителност, която представлява известен интерес.

— Западният вятър — прочете надписа Витория.

Лангдън погледна мраморния релеф и изведнъж се почувства наивен. Никога не бе разбирал значението на тази творби — нито от книгите по история на изкуството, нито при многобройните си посещения на Рим.

Досега.

Елипсовидният релеф беше дълъг към метър и представляваше лице — Западният вятър, представен като ангел. От устата му излизаше силен дъх, чиято посока бе обратна на Ватикана… Божият дъх. Така Бернини беше изобразил втория елемент… въздуха… зефира, излизащ от устните на ангела. Лангдън осъзна, че подтекстът на творбата е още по-дълбок. Скулпторът бе изваял въздуха на пет отделни повея… пет! Нещо повече, от двете страни на медальона имаше две сияйни звезди. Професорът се замисли за Галилей. „Две звезди, пет повея, елипси, симетрия…“ Почувства се празен. Заболя го главата.