Шестото клеймо - Страница 75

Обзе го шемет и мислите му се зареяха в мрака. „Още само няколко секунди.“ Не бе сигурен дали е от вдишването на изпаренията, или от наклона на главата му, ала определено започваше да му се гади. Когато най-после отвори очи, видя нещо напълно необяснимо.

Взираше се в крипта, окъпана в зловеща синкава светлина. В ушите му отекваше тихо съскане. Светлината трепкаше по отвесните стени на шахтата. Изведнъж над него се плъзна дълга сянка. Лангдън рязко се изправи.

— Внимавай! — възкликна някой зад гърба му.

Преди да успее да се обърне, усети остра болка в тила. Обърна се и се озова пред Витория, която отдръпваше от него запалена горелка. Съскащият пламък хвърляше по стените на параклиса синя светлина. Професорът се хвана за тила.

— Какво правиш, по дяволите?

— Нося ти светлина — отвърна Витория. — Ти сам се блъсна в мен.

Лангдън ядосано погледна горелката в ръката й.

— Не успях да намеря нищо друго — каза тя. — Нямаше фенерче.

Подаде му горелката. Вонята от криптата отново я накара да потрепери.

— Мислиш ли, че изпаренията са възпламеними?

— Да се надяваме, че не са.

Той предпазливо се наведе над отвора и насочи пламъка към криптата. Погледът му проследи стената. Дяволската дупка бе кръгла, с диаметър около шест метра и дълбочина десетина метра. Дъното й беше тъмно, на петна. Пръст. И тогава Лангдън видя тялото.

Обзе го инстинктивно желание да се отдръпне.

— Там е — каза той и се насили да остане на мястото си. Фигурата се очертаваше като блед силует на фона на пръстения под. — Струва ми се, че е гол. — Лангдън си спомни голия труп на Леонардо Ветра.

— Един от четиримата кардинали ли е?

Професорът нямаше представа, ала не знаеше кой друг може да е. Втренчи се в белезникавото петно. Неподвижно. Безжизнено. И все пак… Лангдън се поколеба. В положението на фигурата имаше нещо изключително странно. Като че ли…

— Хей? — извика американецът.

— Мислиш, че е жив ли?

Отдолу нямаше отговор.

— Не помръдва — каза Лангдън. — Но изглежда… — „Не, невъзможно.“

— Как изглежда? — Витория вече също надничаше в отвора.

Професорът впери присвитите си очи в мрака.

— Сякаш стои изправен.

Витория затаи дъх и се наведе да погледне. След малко се отдръпна.

— Така е. Изправен е! Може да е жив и да има нужда от помощ! Ей! — извика към дупката тя. — Mi puo sentire?

Във влажната крипта нямаше ехо. Само тишина.

Витория се запъти към паянтовата стълба.

— Слизам.

Лангдън я хвана за ръката.

— Не. Опасно е. Аз ще сляза.

Този път тя не възрази.

Глава 66

Чинита Макри беше бясна. Седеше на предната дясна седалка на буса, паркиран с работещ двигател на един ъгъл на Виа Томачели. Гънтър Глик разглеждаше картата на Рим. Явно се бе изгубил. Както се беше опасявала операторката, загадъчният мъж пак се бе обадил, този път със сведения.

— Пиаца дел Пополо — заяви Глик. — Ето какво търсим. Там има черква. И вътре е доказателството.

— Доказателството. — Чинита престана да лъска очилата в ръката си и се обърна към него. — Доказателството, че е бил убит кардинал ли?

— Така каза онзи.

— Ти на всичко, каквото чуваш, ли вярваш? — Искаше й се тя да е главната. Операторите обаче зависеха от прищевките на шантавите репортери, под чието ръководство работеха. Щом Гънтър Глик бе решил да провери някаква съмнителна телефонна информация, Макри трябваше да го следва като куче на каишка.

Той седеше зад волана с напрегнато стиснати зъби. С такова име нищо чудно, че постоянно напираше да се самодоказва. Но въпреки досадната си агресивност понякога Глик беше симпатяга.

Репортерът сякаш не я чу.

— Мисля, че тук трябва да завием надясно. — Той отново се задълбочи в картата. — Да, ако завия надясно… и после веднага наляво. — Глик потегли по тясната улица.

— Внимавай! — извика Макри. Тя беше операторка и имаше остро зрение. За щастие и неговите реакции бяха бързи. Репортерът удари спирачки и спря точно преди в кръстовището изневиделица да навлязат четири леки автомобила алфа ромео, които профучаха покрай тях и рязко завиха наляво по пътя, по който бе възнамерявал да мине Глик.

— Побъркани! — извика Чинита.

Репортерът беше потресен.

— Видя ли ги?

— Да, видях ги! За малко да ни премажат!

— Не, имам предвид колите — ненадейно развълнуван, отвърна Глик: — Бяха еднакви.

— Значи са били побъркани без въображение.

— И освен това бяха пълни.

— И какво от това?

— Четири еднакви коли, всяка с по четирима пътници?

— Никога ли не си чувал за икономии?

— В Италия ли? — Глик изсумтя. — Та тук дори няма безоловен бензин. — Той настъпи газта и потегли след автомобилите.

Скоростта залепи гърба на Макри за облегалката.

— Какво правиш, по дяволите?

Репортерът зави наляво.

— Нещо ми подсказва, че ние с теб не сме единствените, които отиват на черква.

Глава 67

Спускането беше бавно.

Лангдън стъпало по стъпало слизаше по скърцащата стълба… все по-дълбоко под пода на параклиса „Чиги“. „В дяволската дупка“ — помисли си той. Беше с лице към страничната стена и с гръб към криптата. Острата смрад на отдавна разложена плът и влагата почти го задушаваха. Чудеше се къде се бави Оливети.

Все още виждаше над себе си силуета на Витория, която насочваше горелката към дупката и осветяваше пътя му. Колкото по-надълбоко в мрака се спускаше, толкова повече отслабваше синкавото сияние. Усилваше се само вонята.

На дванадесетото стъпало се подхлъзна, залитна и се вкопчи в стълбата, за да не падне. После, като проклинаше пулсиращите болки в ръцете си, възстанови равновесието си и продължи да слиза надолу.