Шестото клеймо - Страница 76

След още три стъпала пак насмалко не падна, ала този път не заради подхлъзване. А от страх. Ненадейно се бе озовал пред издълбана в стената кухина, пълна с черепи. Затаи дъх и се огледа. Стената на това равнище бе осеяна с подобни „полици“ — погребални ниши, пълни със скелети. На синкавата светлина му се струваше, че около него се мержелеят само празни очни орбити и разлагащи се ребра.

„Скелети на светлината на огъня.“ Той кисело сбърчи лице. Съвсем случайно само преди месец беше преживял подобна вечер. „Вечер на кости и пламъци.“ Благотворителната вечеря на Нюйоркския археологически музей — сьомга фламбе под сянката на скелет от бронтозавър. Бе го поканила Ребека Строс — някогашен модел, а в момента журналистка в „Таймс“, вихрушка от черно кадифе, цигари и не чак толкова фино подчертан бюст. Оттогава два пъти му се беше обаждала. Лангдън не й бе отговорил. „Извънредно нелюбезно“ — укори се той, като се чудеше колко време би издържала Ребека Строс в такава воняща дупка.

Накрая с облекчение стъпи на влажния пръстен под и като се успокояваше, че стените няма да го погребат под себе си, се обърна към криптата. Отново вдигна ръкав пред устата и носа си и погледна тялото. В сумрака го виждаше като в мъгла. Бял силует. Обърнат в другата посока. Неподвижен. Безмълвен.

Лангдън се приближи в здрача на криптата и напрегна очи. Мъжът беше с гръб към него и той не виждаше лицето му, ала наистина бе изправен.

— Ей! — задавено извика през ръкава си професорът. Нищо. Когато направи още няколко крачки, разбра, че човекът е нисък. „Прекалено нисък…“

— Какво става? — попита отгоре Витория.

Лангдън не отговори. Вече се намираше достатъчно близо, за да види всичко. Разтрепери се от отвращение. Криптата сякаш се сви около него. От пръстения под като дявол изплуваше старец… или поне част от него. Беше заровен до кръста в земята. Гол. Ръцете му бяха завързани на гърба с червен кардиналски пояс. Безжизнено наклонен напред, но главата му бе отметната назад, очите му се взираха в небето, сякаш молеше за помощ самия Бог.

— Мъртъв ли е? — извика Витория.

Лангдън се приближи до трупа. „Надявам се, заради самия него.“ Впери поглед във вдигнатите нагоре очи. Те бяха изцъклени, сини и кръвясали. Професорът се наведе, за да чуе дали диша, ала мигновено отскочи.

— Господи!

— Какво има?

Лангдън едва не повърна.

— Мъртъв е, да. Току-що видях причината за смъртта му. — Гледката беше страшна. Устата на мъжа бе отворена и плътно натъпкана с пръст. — Някой е напълнил гърлото му с пръст. Задушил се е.

— С пръст ли? — попита Витория, — Искаш да кажеш… земя?

Лангдън отново се приближи. Пръст, земя. Почти беше забравил. „Клеймата. Земя, въздух, огън, вода.“ Убиецът бе казал, че ще жигоса всяка жертва с един от древните елементи на науката. Първият елемент беше земята. „От гроба земен на Санти“. Замаян от изпаренията, той заобиколи трупа и застана пред него. Специалистът по история, на символите в него твърдеше, че миtичната амбиграма не може да съществува. „Земя? Как?“ Ала, само след миг, знакът бе пред очите му. В ума му се понесоха векове на илюминатски легенди. Буквите на гърдите на кардинала бяха овъглени и окървавени. Плътта беше почерняла. La lingua pura…

Лангдън се вторачи в клеймото и криптата около него започна да се върти.

— Earth — промълви той и наклони глава, за да види символа наопаки, — Английската дума за „земя“.

Обзе го ужас, когато го връхлетя следващата мисъл. „Остават още три.“

Глава 68

Въпреки меката светлина на свещите в Сикстинската капела кардинал Мортати бе нервен. Конклавът официално беше започнал. При това по начин, който не предвещаваше нищо добро.

Преди половин час в точно определеното време в черквата влезе шамбеланът Карло Вентреска. Той отиде при олтара и прочете встъпителната молитва. После сключи ръце и им заговори с прямота, каквато Мортати никога не бе чувал от олтара на Сикстинската капела.

— Всички вие знаете, че нашите четирима preferiti не са тук — каза шамбеланът. — Моля ви в името на покойния свети отец да продължите както е редно… с вяра и решителност. Дано само Бог е пред очите ви. — После се обърна и понечи да си тръгне.

— Но все пак къде са? — не се стърпя един кардинал.

Карло Вентреска спря.

— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.

— Кога ще се върнат?

— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.

— Добре ли са?

— Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.

— Изобщо ще се върнат ли?

Последва продължително мълчание.

— Имайте вяра — каза шамбеланът. И излезе.

* * *

Според обичая вратите на Сикстинската капела бяха заключени с две тежки вериги. В коридора отпред стояха на пост четирима швейцарски гвардейци. Мортати знаеше, че до избора на нов папа вратите могат да се отворят само ако някой вътре смъртно се разболее или пристигнат фаворитите. Молеше се да е второто, макар че буцата в стомаха му подсказваше, че това едва ли ще се случи.

„Тогава да продължим, както е редно“ — взел пример от решителността на шамбелана, си каза той и обяви началото на гласуването. Имаше ли друг избор?

Подготвителните ритуали, водещи до това първо гласуване, отнеха тридесет минути. Мортати търпеливо чакаше при олтара, докато кардиналите по реда на старшинството си се приближаваха и изпълняваха процедурата.

Пред него най-после коленичи и последният.

— Призовавам за свидетел Христа Бога наш, който ще е съдия, че давам гласа си за онзи, когото смятам, че трябва да изберем — също като всички преди него произнесе кардиналът.