Шестото клеймо - Страница 74

— Чакай — каза Лангдън. — Аз ще съм пръв.

— Няма.

— Аз съм виновен за Пантеона.

Тя се обърна.

— Аз пък съм въоръжена.

Професорът я погледна в очите и прочете мислите й… „Аз изгубих баща си. Аз помогнах за създаването на оръжие за масово унищожение. Този тип е мой…“

Лангдън разбра, че е излишно да противоречи, и предпазливо закрачи до нея покрай източната страна на черквата. Когато минаха покрай първата ниша, се напрегна като участник в някакво сюрреалистично състезание. „Избирам завеса номер три“ — помисли си американецът.

В катедралата цареше тишина. Дебелите каменни стени напълно изолираха външния свят. Зад шумолящите найлони се очертаваха бледи човекоподобни фигури. „Мраморни статуи“ — каза си Лангдън. Надяваше се да е прав. Беше 20:06. Дали убиецът бе точен и се беше измъкнал преди двамата с Витория да влязат? Или още бе тук? Професорът не беше сигурен коя възможност предпочита.

Минаха покрай втората апсида, зловеща в постепенно помръкващата катедрала. Нощта вече сякаш се спускаше по-бързо и това усещане се подсилваше от багрите на витражите. Найлоновата завеса до тях внезапно се изду, като че ли надигната от течение. Лангдън се зачуди дали някой някъде не отваря врата.

Когато стигнаха третата ниша, Витория забави ход. Тя насочи пистолета пред себе си и посочи с глава издигащата се до параклиса плоча. В гранитния камък бяха изсечени две думи:

ПАРАКЛИС „ЧИГИ“

Лангдън кимна. Безшумно се приближиха до отвора и застанаха зад една дебела колона. Витория се прицели в найлона и даде знак на професора да го дръпне.

„Подходящ момент за молитва“ — помисли си той, неохотно се пресегна над рамото й и колкото можеше по-внимателно започна да отмества найлона. Той високо прошумоля и двамата се вцепениха. Тишина. След малко Витория бавно се наведе напред и се втренчи през тесния процеп. Лангдън надзърна иззад нея.

За миг нито един от двамата не смееше да си поеме дъх.

— Няма никой — каза тя накрая и отпусна оръжието. — Закъснели сме.

Професорът не я чу. Изпаднал в благоговение, той за миг се бе пренесъл в друг свят. Никога през живота си не си беше представял такъв параклис. Изпълнена изцяло в червеникавокафяв мрамор, капелата „Чиги“ бе смайваща. Опитното му око жадно й се наслаждаваше. Тя наистина беше „земна“, сякаш я бяха създали Галилей и илюминатите.

По купола сияеха звезди и седем планети. Под тях бяха дванадесетте зодиакални знака — езически, земни символи, водещи произхода си от астрономията. Зодиакът също имаше пряка връзка със Земята, въздуха, огъня и водата… квадрантите представляваха властта, интелекта, усърдието и чувствата. „Земята е символ на властта“ — спомни си Лангдън.

По-нататък видя знаците на четирите земни сезона — primafvera, estate, autunno, inverno. Ала по-невероятни от всичко това бяха двете грамадни структури, които господстваха в нишата. Професорът в безмълвно удивление впери поглед в тях. „Невъзможно — помисли си той. — Просто не е възможно!“ Ала беше. В идеална симетрия от двете страни на параклиса се издигаха две триметрови мраморни пирамиди.

— Не виждам кардинал — прошепна Витория. — Нито убиец. — Тя отдръпна найлона настрани и влезе вътре.

Погледът на Лангдън бе прикован в пирамидите. „Какво правят пирамиди в християнски параклис?“ И това не беше всичко. Точно в центъра на предните им страни имаше златни медальони… медальони, каквито Лангдън не бе виждал… идеални елипси. Полираните дискове блестяха на процеждащата се през купола светлина на залязващото слънце. „Галилееви елипси? Пирамиди? Купол със звезди?“ Тук имаше повече илюминатски символи, отколкото където и да било другаде.

— Робърт — прошепна Витория. — Виж!

Той рязко се обърна и когато видя какво му сочи младата жена, се върна в действителността.

— По дяволите! — извика професорът и отскочи.

От пода им се хилеше скелет — прецизно изработена мраморна мозайка, представяща „полета на смъртта“. Скелетът носеше плоча с изображение на същите тези пирамиди и звезди. Само че не това бе вледенило кръвта на Лангдън. А фактът, че един кръгъл камък беше повдигнат. И разкриваше черен отвор в пода.

— Дяволската дупка — ахна американецът. Таванът до такава степен бе привлякъл вниманието му, че изобщо не я беше забелязал. Той колебливо се приближи към отвора. Отвътре се носеше отвратителна смрад.

Витория покри устата си с длан.

— Che puzzol.

— Миазми — отвърна Лангдън. — Миризма на тлен. — Той се надвеси над дупката, като дишаше през ръкава си, и се вторачи вътре. — Не виждам нищо.

— Мислиш ли, че долу има някой?

— Нямам представа.

Витория посочи отсрещния край на отвора, където стърчеше горният край на изгнила дървена стълба.

Лангдън поклати глава.

— Как ли пък не.

— Сред инструментите на работниците може да има фенерче. — Младата жена като че ли си търсеше оправдание да избяга от зловонието. — Ще проверя.

— Внимавай! — предупреди я той. — Не сме сигурни, че хашишинът…

Ала нея вече я нямаше.

„Каква воля има тази жена!“ — помисли си Лангдън.

Отново се обърна към ямата. От изпаренията му се зави свят. Без да диша, той наведе глава в дупката и се втренчи в мрака. Очите му постепенно се приспособиха и той започна да различава силуети. Отворът, изглежда, водеше към малко помещение. „Дяволската дупка.“ Зачуди се колко поколения от рода Чиги безцеремонно са хвърлени там долу. Стисна клепачи и зачака зениците му да се разширят, за да вижда по-добре. Когато отвори очи, зърна в мрака бледа фигура. Потръпна, ала преодоля инстинктивното си желание да се отдръпне. „Привижда ли ми се? Онова там тяло ли е?“ Фигурата изчезна. Професорът пак затвори очи и зачака, този път по-дълго, за да улови и най-слабата светлина.