Шестото клеймо - Страница 73

Тунелът се стесняваше и Лангдън забави ход. Усещаше, че Витория го следва по петите. Когато стената зави наляво, проходът стигна до полукръгла ниша. Странно, тук се виждаше слаба светлина. Различаваха се очертанията на тежка дървена врата.

— Охо — каза той.

— Заключено ли е?

— Било е.

— Какво искаш да кажеш? — Витория застана до него.

Лангдън посочи. През открехнатата врата се процеждаше сноп светлина. Пантите бяха разбити и в дървото все още бе пъхнат лост.

За миг се възцари тишина. После в сумрака Лангдън усети дланите на Витория върху гърдите си. Тя заопипва под сакото му.

— Спокойно, професоре. Просто търся пистолета.

* * *

В този момент във Ватиканския музей спецчаст швейцарски гвардейци се разгръщаше във всички посоки. В музея бе тъмно и гвардейците носеха инфрачервени очила, каквито бяха на въоръжение в американската морска пехота. През очилата всичко се виждаше в зловещи зелени оттенъци. Освен това слушалките им бяха свързани с подобни на антена детектори, които насочваха пред себе си — същите, с които два пъти седмично правеха проверка за подслушвателни устройства във Ватикана. Движеха се методично, търсеха зад статуи и мебели, в ниши и килери. Антените щяха да сигнализират, ако регистрираха дори най-слабо магнитно поле.

Обаче не откриха нищо.

Глава 65

Вътрешността на „Санта Мария дел Пополо“ тънеше в здрач. Повече приличаше на недовършена станция на метрото, отколкото на черква. Вътре беше пълно с разбити парчета настилка, купчини тухли, камари боклуци, ръчни колички и дори ръждива фадрома. Грамадни колони подпираха сводестия покрив. В сноповете мека светлина от витражите се виждаха лениво стелещи се прашинки. Лангдън и Витория застанаха под една огромна фреска на Пинтуричо и се заоглеждаха.

Нищо не помръдваше. Мъртва тишина.

Витория държеше пистолета пред себе си с две ръце. Лангдън си погледна часовника. 20:04. „Луди сме, че влязохме — помисли си той. — Прекалено е опасно.“ И все пак знаеше, че ако е вътре, убиецът може да излезе през която врата иска, което правеше завардването на един вход отвън напълно безполезно. Единственият им шанс беше да го заловят вътре… разбира се, ако вече не се бе измъкнал. Изпитваше угризения заради досадната си грешка с Пантеона. Сега нямаше право да настоява за предпазливост — тъкмо заради него се намираха в това положение.

— Е, къде е тази капела „Чиги“? — попита Витория.

Лангдън се вторачи в призрачния сумрак в дъното на храма и плъзна поглед по външните стени. Противно на обичайната представа, във всички ренесансови катедрали имаше многобройни параклиси. В огромни черкви като „Нотър Дам“ имаше десетки. Параклисите представляваха не толкова помещения, колкото вдлъбнатини — полукръгли ниши покрай външните стени на черквата, в които имаше гробници.

„Лошо“ — помисли си професорът, когато видя двете групи от по четири ниши в двете странични стени. Имаше общо осем параклиса. Макар че не бяха особено много, заради строежа и осемте отвора бяха покрити с прозрачни найлони, явно за да предпазят гробниците от праха.

— Може да е всяка от онези покрити с найлони ниши — каза той. — Няма как да познаем къде е гробницата на Чиги, без да проверим във всички. Може би наистина е по-добре да изчакаме Оливе…

— Коя е втората лява апсида? — прекъсна го Витория.

Лангдън я погледна, изненадан от факта, че познава архитектурните термини.

— Втората лява апсида ли?

Тя посочи стената зад него. В камъка беше вградена декоративна плоча, носеща същия символ, какъвто бяха видели навън — пирамида, увенчана от сияйна звезда.

Покритият с мръсотия надпис до нея гласеше:

ГЕРБ НА АЛЕКСАНДЪР ЧИГИ,

ЧИЯТО ГРОБНИЦА СЕ НАМИРА

ВЪВ ВТОРАТА ЛЯВА АПСИДА НА КАТЕДРАЛАТА.

Лангдън кимна. „Гербът на Чиги е пирамида и звезда?“ Изведнъж се зачуди дали богатият покровител Чиги не е бил илюминат.

— Браво. Аз…

На пода само на няколко метра от тях издрънча нещо метално и професорът дръпна Витория зад една от колоните. Тя насочи пистолета към мястото, откъдето бяха чули шума. Тишина. Зачакаха. Отново се разнесе звук, този път шумолене. Лангдън затаи дъх. „Изобщо не биваше да се съгласявам да влизаме!“ Шумът се приближаваше, някакво тътрене като от куцащ човек. Изведнъж иззад колоната се появи нещо.

— Figlio di puttana! — изруга под нос Витория и отскочи назад. Лангдън също се отдръпна.

Покрай колоната мина грамаден плъх — влачеше увит в хартия недояден сандвич. Когато ги видя, животното спря и дълго се взира в дулото на пистолета, после заедно с плячката си отново потъна в сенките.

— По дяволите — с разтуптяно сърце въздъхна Лангдън.

Витория отпусна оръжието и бързо възвърна самообладанието си. Професорът надзърна иззад колоната и видя на пода прекатурена кутия за храна, явно съборена от находчивия гризач.

Известно време той се оглежда, после прошепна:

— Ако е тук, убиецът със сигурност ни е чул. Убедена ли си, че не искаш да изчакаме Оливети?

— Втората лява апсида — упорито заяви Витория. — Къде е?

Лангдън се опита да се съсредоточи. Катедралните термини бяха като ремарки в пиеса — напълно противоречаха на всякаква логика. Той застана с лице към олтара. „Центърът на сцената.“ После посочи с палец назад през рамо.

Двамата се обърнаха натам.

Изглежда, параклисът „Чиги“ се намираше в третата от четирите ниши от дясната им страна. Трябваше надлъжно да прекосят катедралата и да минат покрай още три параклиса, всеки от които, подобно на „Чиги“, бе покрит с прозрачен найлон.