Шестото клеймо - Страница 72

Лангдън продължаваше да е в шок заради грешката си с Пантеона. Само след един бегъл поглед към този площад обаче се обади шестото му чувство. Пиацата изобилстваше на илюминатски символи. Не само че имаше идеално елипсовидна форма, но и точно в средата й се издигаше египетски обелиск — каменен стълб с квадратно напречно сечение и пирамидален връх. Плячка, донесена от римските императорски войски, обелиските бяха пръснати из цял Рим и специалистите по история на символите ги наричаха „високи пирамиди“ — извисяващи се варианти на свещената пирамидална форма.

Когато обаче плъзна поглед нагоре по монолита, вниманието му мигновено привлече нещо друго, още по-важно.

— Тук е — обзет от неочаквано безпокойство, прошепна той. — Погледни. — И посочи внушителната Порта дел Пополо — високата каменна арка в отсрещния край на площада. Сводестата постройка векове наред се бе издигала над пиацата. В най-високата й точка имаше символично изваяние. — Изглежда ли ти познато?

Витория погледна огромната скулптура.

— Сияйна звезда над триъгълна каменна грамада?

Лангдън поклати глава.

— Светлинен източник над пирамида.

Младата жена се ококори.

— Като… големия печат на Съединените щати ли?

— Точно така. Масонският символ на еднодоларовата банкнота.

Витория дълбоко си пое дъх и се огледа.

— Тогава къде е тази проклета черква?

* * *

Разположената в югоизточния край на площада черква „Санта Мария дел Пополо“ приличаше на боен кораб, застанал накриво в подножието на хълм. Датиращият от XI век каменен храм изглеждаше още по-тромав заради скелето, което скриваше цялата му фасада.

Двамата се втурнаха към черквата. Лангдън я гледаше смаяно. Мислите му бяха в хаос. Наистина ли вътре щеше да се извърши убийство? Искаше му се Оливети да побърза. Пистолетът неприятно тежеше в джоба му.

Стълбището имаше формата на ветрило и беше преградено със строителни материали и надпис: CONSTRUZZIONE. NON ENTRARE.

Очевидно черквата бе затворена за реставрация, което осигуряваше идеални условия за убийство. Не като Пантеона. Тук нямаше нужда от находчиви трикове. Човек просто трябваше да влезе вътре.

Витория без колебание се промъкна между магаретата на скелето и се заизкачва по стълбището.

— Витория — повика я Лангдън. — Ако онзи човек е вътре…

Тя сякаш не го чу и стигна до единствената врата. Професорът забърза след нея. Преди да успее да каже нещо, младата жена хвана дръжката и я натисна. Лангдън затаи дъх. Вратата не поддаде.

— Трябва да има друг вход — каза Витория.

— Сигурно. Но съвсем скоро ще пристигне Оливети — с въздишка отвърна американецът. — Прекалено е опасно да влизаме. Трябва да завардим черквата отвън, докато…

Тя рязко се обърна и го изгледа с пламнали очи.

— Щом има друг вход, значи има и друг изход. Ако този човек изчезне, няма да имаме друг шанс.

Имаше право.

Уличката отдясно на черквата бе тясна и мрачна. От двете й страни се издигаха високи стени. Смърдеше на урина — обичайна миризма за град, в който съотношението между баровете и обществените тоалетни е двадесет към едно.

Двамата навлязоха в зловонния сумрак. Бяха изминали петнадесетина метра, когато Витория го дръпна за ръката и посочи.

Той също я забеляза. Скромна дървена врата с тежки панти, porta sacra — отделен вход за свещениците. Повечето такива входове от години не се използваха, тъй като околните сгради и новото строителство ги бяха избутали на неудобни странични улички.

Витория забърза към вратата, стигна при нея и озадачено погледна бравата. Лангдън се приближи и видя странната халка, която висеше там.

— Annulus — прошепна той, пресегна се, повдигна халката и я дръпна към себе си. Бравата изщрака. На лицето на Витория внезапно се изписа тревога и тя се отдръпна. Лангдън тихо завъртя халката по посока на часовниковата стрелка. Тя свободно описа пълен кръг. Професорът се намръщи и опита в другата посока. Същият резултат.

Витория огледа уличката.

— Мислиш ли, че има друг вход?

Лангдън се съмняваше. Повечето ренесансови черкви бяха построени като импровизирани крепости в случай, че противници нападнат града. Затова имаха колкото се може по-малко входове.

— Ако изобщо има друга врата, тя сигурно е отзад — по-скоро път за бягство, отколкото вход.

Витория вече се отдалечаваше.

Лангдън я последва по уличката. Стените от двете му страни се издигаха високо в небето. Някъде заби камбана — отмерваше осем часа…

Първия път Робърт Лангдън не чу Витория. Беше спрял пред витраж с решетка и се мъчеше да надзърне в черквата.

— Робърт! — високо прошепна тя.

Лангдън вдигна поглед. Младата жена бе в дъното на уличката, сочеше от другата страна на черквата и му махаше да побърза. Той неохотно се затича към нея. От задната стена стърчеше каменна стеничка, скриваща тесен отвор — нещо като проход, врязващ се направо в основите на сградата.

— Дали е вход? — попита Витория.

Лангдън кимна. „Всъщност е изход, но да не навлизаме в подробности.“

Тя приклекна и се вторачи в тунела.

— Да проверим вратата. Да видим дали е отворена.

Професорът понечи да възрази, ала спътницата му го хвана за ръка и го задърпа към отвора.

— Почакай — спря я Лангдън.

Тя нетърпеливо се обърна към него.

Американецът въздъхна.

— Аз ще вляза пръв.

Витория се изненада.

— Пак ли проява на кавалерство?

— Старостта преди красотата.

— Това комплимент ли беше?

Лангдън се усмихна и навлезе в мрака.

— Внимавай по стъпалата.

Той бавно заслиза, като с една ръка се опираше на стената. Камъкът дращеше пръстите му. Не беше сигурен, че иска да стигне до края.