Шестото клеймо - Страница 71

Макри напрегнато се вторачи в екрана. Глик имаше право. База данните на Би Би Си показваше, че през последните десет години тяхната прочута мрежа е излъчила шест репортажа за братството на илюминатите.

„Мътните ме взели“ — помисли си тя.

— Кой е работил по тези материали? — попита операторката.

— Няма значение, в Би Би Си не взимат слаби журналисти.

— Да, ама теб те взеха.

Глик се намръщи.

— Не знам защо толкова се съмняваш. За илюминатите има много исторически документи.

— A също за вещиците, НЛО и чудовището от Лох Нес.

Репортерът прочете списъка от предавания.

— Случайно да си чувала за някой си Уинстън Чърчил?

— Звучи ми познато.

— Преди известно време Би Би Си направили документален филм за живота на Чърчил. Между другото той бил непоколебим католик. Знаеш ли, че през хиляда деветстотин и двайсета Чърчил публикувал изявление, в което заклеймява илюминатите и предупреждава британците за световен заговор срещу морала?

Макри продължаваше да се съмнява.

— Кой го е публикувал? Твоят таблоид ли?

Глик се усмихна.

— „Лъндън Хералд“. На осми февруари хиляда деветстотин и двайсета година.

— Как ли пък не.

— Убеди се сама.

Операторката се втренчи в екрана, после каза:

— Е, Чърчил си е бил параноик.

— Не е само той — продължи да чете Глик. — Изглежда, че през двайсет и първа година Удроу Уилсън дал три радиоинтервюта за засилващия се контрол на илюминатите над банковата система на Съединените щати. Искаш ли да ти цитирам интервюто?

— Няма нужда.

Репортерът не й обърна внимание.

— „Съществува сила, толкова добре организирана, толкова тайна, толкова цялостна и всепроникваща, че никой не смее публично да я заклейми.“

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Сигурно защото през двайсет и първа още си била малка.

— Много смешно. — Макри не се обиди. Знаеше, че годинките й личат. На четиридесет и три годишна възраст буйните й черни къдрици вече бяха прошарени. Беше прекалено горда, за да се боядисва. Майка й, южна баптистка, я бе научила на скромност и самоуважение. „Когато си чернокожа, не мож скри каква си. Опиташ ли се, пиши се мъртва. На никой не се кланяй, винаги се усмихвай, а другите нека се чудят каква тайна те разсмива.“

— Чувала ли си за Сесил Роудс? — попита Глик.

Макри го погледна.

— Британският финансист ли?

— Да. Основателят на фондацията „Роудс“.

— Само не ми казвай…

— Илюминат.

— Глупости.

— Би Би Си, шестнайсети ноември хиляда деветстотин осемдесет и четвърта.

— Ние ли сме написали, че Сесил Роудс е бил илюминат?

— Да. И според нашата мрежа средствата за стипендиите на фондацията „Роудс“ са били събрани още преди векове за привличано на най-великите млади умове на света в братството.

— Това е смешно! Чичо ми беше стипендиант на фондацията „Роудс“!

Глик й намигна.

— Бил Клинтън също.

Макри започваше да се ядосва. Никога не бе понасяла елементарните сензационни репортажи. И все пак знаеше достатъчно за Би Би Си, за да е наясно, че всеки материал внимателно се проучва и проверява.

— Виж, това сигурно го помниш — каза Глик. — От пети март деветдесет и осма. Председателят на парламентарна комисия Крис Мълин настоял всички британски депутати, които са масони, да обявят къде членуват.

Макри наистина си спомняше случая. Впоследствие в постановлението бяха включили и полицаите и съдиите.

— Какъв точно беше поводът?

Глик прочете материала:

— „… загриженост, че тайни масонски фракции упражняват значително влияние върху политическите и финансовите системи.“

— Точно така.

— Вдигна се бая пушилка. Масоните в парламента бяха бесни. И то с право. Повечето се оказаха невинни хора, постъпили в ложите, за да се занимават с благотворителност. Нямаха си представа за историята на братството.

— Предполагаемата история.

— Няма значение. — Глик продължи да преглежда статиите. — Я виж това. Проучвания, свързващи илюминатите с Галилей, френските „guerenets“ и испанските „alumbrados“. Даже с Карл Маркс и руската революция.

— Всеки може да пренапише историята.

— Добре де, искаш ли нещо по-ново? Виж това. За илюминатите се споменава в един от последните броеве на „Уолстрийт Джърнъл“.

Това вече привлече вниманието на операторката.

— В „Уолстрийт Джърнъл“ ли?

— Познай коя е най-популярната интернетска игра в Америка.

— „Тури го на Памела Андерсън“.

— Почти. Казва се „Илюминатите: новият световен ред“.

Макри погледна над рамото му към резюмето. „Стив Джаксън Геймс направи страхотен удар… квазиисторическа приключенска игра, в която древно сатанистко братство от Бавария се опитва да завладее света. Ще я откриете онлайн на адрес…“ Операторката вдигна очи. Призля й.

— Защо са срещу християнството тия илюминати?

— Не само срещу християнството — поправи я Глик. — Изобщо срещу религията. — Той вирна глава и се ухили. — Макар че, ако се съди по онова телефонно обаждане, наистина са запазили специално място в сърцата си за Ватикана.

— О, я стига. Нали не вярваш, че оня тип, дето ти се обади, е такъв, какъвто твърди?

— Представител на илюминатите ли? И че се кани да убие четирима кардинали? — Репортерът се усмихна. — Естествено, че се надявам да не ме е излъгал.

Глава 64

Таксито на Лангдън и Витория измина разстоянието от километър и половина по широкия Виа дела Скрофа за малко повече от минута. Спряха от южната страна на Пиаца дел Пополо точно преди осем. Тъй като нямаше лири, американецът плати на шофьора много повече от необходимото в щатски долари. Двамата с Витория изскочиха навън. На площада цареше тишина, нарушавана единствено от смеха на неколцина местни, насядали пред популярното „Розати кафе“ — любимо свърталище на италианските учени. Ветрецът носеше ухание на еспресо и сладкиши.