Шестото клеймо - Страница 69

— А, съпругата ви! — очевидно развълнуван от появата на още един гост, възкликна екскурзоводът и посочи късите й панталони и туристическите й обувки. — Вие вече определено сте американка!

Витория го изгледа с присвити очи.

— Италианка съм.

Усмивката му помръкна.

— Божичко!

— Робърт — като се опита да обърне гръб на чичеронето, прошепна тя. — Галилеевата „Diagramma“. Трябва ми.

— Галилеевата „Diagramma“ ли? — пак се намеси екскурзоводът. — Господи! Вие двамата явно добре познавате историята! За съжаление този документ не е наличен. Той се съхранява в забранения ватикански ар…

— Бихте ли ни извинили? — прекъсна го Лангдън. Паниката на Витория го смущаваше. Той я отведе настрани, бръкна в джоба си и внимателно извади листа от „Diagramma“. — Какво става?

— Каква дата носи това нещо? — Тя плъзна поглед по страницата.

Чичеронето пак се приближи и зяпна листа.

— Това не може… наистина…

— Туристическа репродукция — отвърна Лангдън. — Благодаря ви за помощта. С жена ми искаме да останем насаме.

Италианецът заотстъпва, без да откъсва поглед от папируса.

— Датата — повтори Витория. — Кога е публикувана тази книга?

Професорът посочи римските цифри в долния край.

— Ето я датата на публикуване. Какво става?

— Хиляда шестстотин трийсет и девета ли?

— Да.

Лицето й помръкна.

— Загазихме, Робърт. Датите не съвпадат.

— Кои дати?

— На гробницата. Рафаело е бил погребан тук едва през хиляда седемстотин петдесет и девета. Повече от век след публикуването на „Diagramma“.

Лангдън я зяпна. Не можеше да проумее думите й.

— Не — възрази той. — Рафаело е умрял през хиляда петстотин и двайсета, много преди Галилеевата „Diagramma“.

— Да, но е бил погребан тук много по-късно.

Професорът се обърка.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що прочетох. Тленните останки на Рафаело били пренесени в Пантеона през хиляда седемстотин петдесет и девета година. В знак на почит към видни италианци.

Лангдън най-после разбра и все едно някой дръпна килима изпод краката му.

— Когато е било написано стихотворението, гробът на Рафаело се е намирал някъде другаде — продължи Витория. — По онова време Пантеонът не е имал нищо общо с Рафаело!

Американецът не можеше да си поеме дъх.

— Но това… означава…

— Да! Означава, че не сме където трябва!

Той се олюля. „Невъзможно… Бях сигурен…“

Витория се втурна към екскурзовода.

— Извинете ни, синьоре. Къде е бил погребан Рафаело през седемнайсети век?

— В Урб… В Урбино — заекна той и на лицето му се изписа озадачение. — В родния си град.

— Невъзможно! — Лангдън мислено се наруга. — Илюминатските олтари на науката са били в Рим. Убеден съм!

— Илюминати ли! — възкликна екскурзоводът и пак погледна документа в ръката на американеца. — Кои сте вие бе?

Витория се овладя първа.

— Търсим нещо, наречено „земния гроб на Санти“. В Рим. Сещате ли се за какво може да става дума?

Екскурзоводът се смути.

— Това е единствената гробница на Рафаело във Вечния град.

Лангдън се опита да се съсредоточи, ала умът му отказваше да му се подчинява. Щом през 1655 година гробът на Рафаело не е бил в Рим, за какво се говореше в стихотворението? „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска…“ Какво е това, по дяволите? Мисли!

— Има ли друг художник на име Санти? — попита Витория.

Чичеронето сви рамене.

— Поне аз не знам.

— Ами изобщо някаква известна личност? Може би учен, поет или астроном на име Санти?

Екскурзоводът проявяваше видими признаци, че иска да се махне от тях.

— Не, госпожо. Чувал съм само за архитекта Санти.

— Архитект ли? Не е ли бил художник?

— Бил е и двете, естествено. Всички са били такива. Микеланджело, да Винчи, Рафаело.

Лангдън не знаеше дали до това откритие го доведоха думите на екскурзовода, или богато орнаментираните саркофази наоколо, ала нямаше значение. Мисълта така или иначе му хрумна. „Санти е бил архитект.“ Оттам разсъжденията му продължиха като с ефекта на доминото. Ренесансовите архитекти бяха намирали само две причини за съществуването си: да прославят Бог с грамадни черкви и видни личности — с пищни гробници. „Гробницата на Санти? Възможно ли е?“ Образите пред очите му започнаха да се нижат още по-бързо…

Мона Лиза на да Винчи.

Водните лилии на Моне.

Давид на Микеланджело.

„Земният гроб“ на Санти…

— Санти е архитектът на гробницата — каза той.

Витория се обърна към него.

— Какво?

— Не става дума за гроба на Рафаело, а за гробница, която той е създал.

— За какво говориш?

— Грешно съм разбрал ключа. Не ни трябва гробът на самия Рафаело, а гробница, която той е създал за някой друг. Не мога да повярвам, че смисълът ми е убягнал. Половината ренесансови и барокови скулптури в Рим са гробници. — Лангдън се усмихна. — Рафаело трябва да е създал стотици!

Витория не изглеждаше особено радостна.

— Стотици ли?

Усмивката на американеца помръкна.

— Уф.

— Някоя от тях да е земна, професоре?

Лангдън изведнъж засрамено осъзна, че не знае почти нищо за творбите на Рафаело. С Микеланджело може би положението щеше да е друго, но творчеството на Рафаело просто никога не го беше привличало. Можеше да назове само една-две по-известни негови гробници, ала не бе сигурен как изглеждат.

Очевидно усетила затруднението му, Витория се обърна към екскурзовода, който отстъпваше заднишком, хвана го за ръката и го спря.

— Трябва ми гробница. Създадена от Рафаело. Гробница, която може да се нарече „земна“.