Лангдън се усмихна.
— Когато се отказали от предишните си божества — езическите, римските и гръцките богове, слънцето, Митра и така нататък — първите християни попитали Църквата как изглежда техният нов християнски Бог. И Църквата благоразумно избрала най-страховитото, могъщо и познато лице в цялата писана история.
На лицето на Хицрот се изписа скептицизъм.
— Старец с бяла брада ли?
Лангдън посочи висящото на стената табло с йерархията на античните богове. На върха седеше старец с бяла брада.
— Зевс изглежда ли ви познат?
Лекцията приключи като по даден знак.
— Добър вечер — разнесе се мъжки глас.
Лангдън се сепна. Отново беше в Пантеона. Обърна се и видя възрастен мъж със синя пелерина и червен кръст на гърдите. Непознатият му се усмихна.
— Вие сте англичанин, нали? — със силен италиански акцент попита мъжът.
Професорът объркано запремигва.
— Всъщност не. Американец съм.
Мъжът се смути.
— О, небеса, простете ми. Толкова изискано сте облечен, че просто реших… моите извинения.
— С какво мога да ви бъда полезен? — с бясно разтуптяно сърце попита Лангдън.
— Всъщност си мислех, че аз мога да съм ви полезен. Аз съм чичероне. — Мъжът гордо посочи табелката с името си. — Мой дълг е да направя престоя ви в Рим по-интересен.
„По-интересен ли?“ Лангдън бе убеден, че точно този му престой в Рим е достатъчно интересен.
— Изглеждате ми видна личност и несъмнено се интересувате от култура повече от обикновените туристи — поласка го екскурзоводът. — Ако желаете, мога да ви разкажа историята на тази очарователна сграда.
Лангдън учтиво се усмихна.
— Много любезно от ваша страна, но самият аз се занимавам с история на изкуството и…
— Отлично! — Очите на чичеронето проблеснаха, като че ли беше ударил джакпота. — Тогава със сигурност ще ви хареса!
— Струва ми се, че предпочитам да…
— Пантеонът е построен от Марк Агрипа през двайсет и седма година преди Христа — зарецитира италианецът.
— Да, и през сто и деветнайсета е възстановен от Адриан — прибави Лангдън.
— Това беше най-големият свободно стоящ купол до хиляда деветстотин и шейсета, когато го надмина Суперкуполът в Ню Орлиънс!
Американецът изпъшка. Този човек бе неудържим.
— Един теолог от пети век нарекъл Пантеона „Дом на дявола“ и предупредил, че дупката в покрива му е вход за демони!
Лангдън престана да го слуша. Погледът му се плъзна нагоре към отвора и пред очите му проблесна допуснатата от Витория възможност… жигосан кардинал, който пада през дупката и умира на мраморния под. — „Виж, това вече ще е истинска сензация.“ Той се озърна наоколо за репортери. Нямаше. Професорът дълбоко си пое дъх. Идеята беше абсурдна.
Лангдън продължи обиколката си, а бъбрещият екскурзовод го последва като зажадняло за обич пале. „Това ми напомня, че няма нищо по-лошо от любителите в областта на историята на изкуството“ — помисли си американецът.
За пръв път, откакто беше научила вестта за убийството на баща си, Витория оставаше съвсем сама. Мрачната реалност на последните осем часа най-после е започваше да я обгръща. Бяха убили баща й — жестоко и ненадейно. Почти също толкова мъчителен бе фактът, че бащиното й откритие е попаднало в ръцете на терористи. Изпълваше я с угризения мисълта, че собственото й изобретение е позволило пренасянето на антиматерията… че сега нейният контейнер отчита изтичането на секундите някъде във Ватикана. Опитвайки се да помогне на баща си в неговото търсене на истината… тя се бе превърнала в съучастница на хаоса.
Странно, в момента единственият светъл лъч в живота й беше присъствието на един абсолютно непознат човек. Робърт Лангдън. В очите му намираше необяснимо убежище… подобно на океанската хармония, която рано сутринта бе напуснала. Радваше се, че той е до нея. Не само че извличаше от него сила и надежда, но и Лангдън беше впрегнал изключителния си интелект, за да осигури тази единствена възможност за залавянето на бащиния й убиец.
Докато обикаляше черквата, Витория дишаше дълбоко. Пред очите й се редяха неочаквани видения на лично отмъщение, които цял ден бяха обсебвали мислите й. Макар и заклета защитничка на живота… тя мечтаеше за смъртта на палача. Днес никакви кармически философии не можеха да я накарат да обърне и другата буза. Младата жена усещаше, че в италианската й кръв тече нещо, за чието съществуване не бе подозирала досега… шепотът на сицилианските й предци, настояващи да защити семейната чест с жестока справедливост. „Вендета“ — помисли си Витория и за пръв път в живота си разбра.
Отново я връхлетяха мисли за възмездие. Тя се приближи до гробницата на Рафаело Санти. Дори от разстояние се виждаше, че този човек е бил особено изтъкнат. За разлика от другите, неговият саркофаг беше защитен с плексиглас и се намираше в ниша в стената.
Витория разгледа гробницата и прочете надписа на плочата до нея.
После го препрочете.
И… още веднъж.
И след миг ужасено се втурна към Лангдън.
— Робърт! Робърт!
Лангдън донякъде бе забавен от екскурзовода, който продължаваше неуморната си тирада.
— Тези ниши, изглежда, особено ви харесват! — с видимо удоволствие отбеляза чичеронето. — Знаете ли, че именно постепенното изтъняване на стените придава безтегловния вид на купола?
Без да го слуша, американецът кимна и се приготви да разгледа последната ниша. Внезапно някой го хвана изотзад. Витория. Задъхана, тя го задърпа за ръката. По ужасеното й изражение Лангдън можеше да си представи само едно. „Намерила е труп.“ Обзе го страх.