Шестото клеймо - Страница 67

Той кимна.

— Къде е гробницата на Рафаело?

Професорът се замисли за миг и се опита да се съсредоточи. После пак се озърна. Гробници. Олтари. Колони. Ниши. Той посочи един особено украсен саркофаг в отсрещния край на черквата.

— Струва ми се, че е ей там.

Витория също се огледа.

— He забелязвам никой, който да прилича на убиец, готвещ се да убие кардинал. Ще пообиколим ли?

Лангдън кимна.

— Тук има само едно място, където може да се скрие човек. Най-добре да проверим в rientranze.

— В нишите ли?

— Да. — Той посочи с ръка. — Нишите в стената.

Макар че не бяха огромни, полукръглите ниши бяха достатъчно големи, за да скрият някого в сенките си. Лангдън знаеше, че някога в тях са били поставени статуите на олимпийските богове, ала когато Ватиканът превърнал Пантеона в християнска черква, езическите скулптури били унищожени. Обзе го гняв при мисълта, че стои при първия олтар на науката, а самия знак вече го няма. Зачуди се коя статуя е била и накъде е сочела. Не си представяше по-силно вълнение от това да открие илюминатски ключ — статуя, тайно сочеща Пътя на просвещението. И пак се запита кой е бил анонимният илюминатски скулптор.

— Аз поемам лявата дъга — рече Витория и посочи лявата половина на Пантеона. — Ти тръгни надясно. Ще се видим след сто и осемдесет градуса.

Американецът мрачно се усмихна.

Когато тя се отдалечи, Лангдън напълно осъзна целия зловещ ужас на ситуацията. Когато се обърна и закрачи надясно, гласът на убиеца сякаш зашепна край него. „Осем часът. Девствени жертви на олтарите на науката. Математическа прогресия на смъртта. Осем, девет, десет, единайсет… и в полунощ.“ Той си погледна часовника. 19:52. Още осем минути.

Приближи се към първите ниши и мина покрай гробницата на един от първите католически владетели на Италия. Подобно на много други в Рим, саркофагът беше разположен накриво спрямо стената. Това очевидно смущаваше група туристи. Той не спря, за да им обясни, че християнските гробове не са ориентирани спрямо сградата, а в посока изток-запад, като черквите. Предишния месец бе разгледал това древно суеверие в краткия си курс по история на символите.

— Това е пълна нелепост! — възкликна една студентка от предните редове, когато професорът обясни причината за тази ориентация на гробовете. — Защо им е на християните гробовете им да гледат към изгряващото слънце? Нали сме християни… а не слънцепоклонници!

Гризейки ябълка, Лангдън усмихнато се заразхожда пред черната дъска.

— Господин Хицрот! — извика той.

Дремещият на последния ред студент се стресна.

— Какво! Аз!

Лангдън посочи висящия на стената плакат на ренесансова изложба.

— Кой е онзи мъж, коленичил пред Господ?

— Хмм… някой светец?

— Браво. И откъде познахте, че е светец?

— По нимба.

— Отлично. А този златен нимб да ви напомня за нещо?

Хицрот се усмихна.

— Да! На ония египетски неща, дето ги учихме миналия семестър. Ония… хм… слънчевите дискове.

— Благодаря, господин Хицрот. Можете пак да заспите. — Лангдън се обърна към студентите. — Подобно на много други християнски символи, нимбовете са заемка от древноегипетската религия, която се основава на култа към слънцето. Християнството изобилства на примери за слънчев култ.

— Извинете, че ви прекъсвам — обади се момичето от първия ред. — Аз редовно ходя на черква и не виждам да се практикува никакъв слънчев култ!

— Нима? А какво празнувате на двайсет и пети декември?

— Коледа. Рождество Христово.

— И все пак според Библията Христос е роден през март. Тогава какво празнуваме в края на декември?

Мълчание.

Лангдън се усмихна.

— Двайсет и пети декември, приятели, е древният езически празник на sol invictus — непобедимото слънце, — който съвпада със зимното слънцестоене. Тъкмо през това прекрасно време на годината слънцето се завръща и денят започва да расте.

Професорът пак отхапа от ябълката.

— Налагащите се нови религии често възприемат съществуващите празници, за да направят прехода по-безболезен — продължи той. — Това се нарича „трансмутация“. Тя помага на хората да се приспособят към новата вяра. Богомолците спазват същите свещени дати, молят се на същите свещени места, използват подобни символи… и просто променят божеството.

Сега вече момичето от предния ред побесня.

— Намеквате, че християнството е просто някакво си… префасонирано слънцепоклонничество?

— В никакъв случай. Заемките на християнството не се ограничават само до култа към слънцето. Ритуалът на християнското канонизиране е зает от древния Евхемеров обред на „обожествяване“. Практиката на „богоизяждането“ — тоест светото причастие — я има и при ацтеките. Дори идеята, че Христос е умрял заради нашите грехове, не е чисто християнска — саможертвата на млад мъж с цел опрощаване греховете на неговия народ се среща в най-древните предания за Кецалкоатъл.

Момичето го изгледа гневно.

— Остава ли нещо чисто християнско?

— Съвсем малка част от която и да било организирана вяра е изцяло оригинална. Религиите не се раждат от нищо. Те се развиват една от друга. Съвременната религия е колаж… сбор от историята на човешкия стремеж да разбере същността на божественото.

— Хм… почакайте — обади се вече будният Хицрот. — Сещам се за нещо християнско, дето е чисто оригинално. Какво ще кажете за нашата представа за Бог? Християнското изкуство никога не изобразява Господ като слънчев бог с глава на ястреб, ацтек или нещо подобно. Бог винаги е представен като старец с бяла брада. Значи нашият образ на Господ е оригинален, нали така?