Шестото клеймо - Страница 66

На застаналия в дъното на стаята лейтенант Шартран му се искаше да е бил сред онези деветдесет и девет процента кандидати, които не бяха приети в швейцарската гвардия. Двадесетгодишният новобранец, най-младият сред колегите си, беше във Ватикана едва от три месеца. Подобно на всички останали, Шартран бе служил в швейцарската армия и беше изкарал допълнително двугодишно ausbildung в Берн преди да се яви на изтощителния ватикански prova, провеждан в секретна казарма край Рим. Нищо обаче не го бе подготвило за такава кризисна ситуация.

Отначало Шартран си беше помислил, че това е някакво странно учение. „Футуристични оръжия? Древни култове? Отвличане на кардинали?“ После Роше им показа на видеозапис въпросното оръжие. Очевидно не ставаше въпрос за учение.

— Ще изключваме електричеството в определени райони, за да елиминираме външните магнитни смущения — обясняваше капитанът. — Ще се движим на групи от по четирима. Ще носим инфрачервени очила. Търсенето ще се извършва с обичайните детектори за подслушвателни устройства, пренастроени за магнитно поле под три ома. Имате ли въпроси?

Нямаше.

Мислите на Шартран бяха в хаос.

— Ами ако не го открием навреме? — изпусна се той и веднага му се прищя да не го е правил.

Мечока го изгледа изпод червената си барета. После освободи групата е мрачно отдаване на чест.

— Успех, господа.

Глава 60

На две преки от Пантеона Лангдън и Витория вървяха покрай редица таксита, чиито шофьори дремеха зад воланите. Това бе обичайна гледка във Вечния град — вездесъщата дрямка на обществени места, местен вариант на следобедните сиести, родени в древна Испания.

Лангдън се опитваше да се съсредоточи, но положението му се струваше прекалено странно, за да разсъждава рационално. Допреди шест часа беше спал в Харвард. Сега се намираше в Европа и участваше в свръхестествена борба на древни титани, носеше полуавтоматичен пистолет в джоба на туидовото си сако и държеше за ръка жена, която едва познаваше.

Той погледна Витория, която се взираше право напред. Стискаше го здраво, което издаваше независим и решителен характер. Пръстите й бяха обвити около неговите с утехата на вродена доброжелателност. Без колебание. Тя все повече го привличаше. „Опомни се“ — каза си професорът.

Младата жена сякаш усети безпокойството му.

— Спокойно — без да се обръща, каза тя. — Трябва да приличаме на младоженци.

— Спокоен съм.

— Ше ми смачкаш ръката.

Лангдън се изчерви и се поотпусна.

— Дишай през очите си — рече Витория.

— Моля?

— Това отпуска мускулите. Казва се „пранаяма“.

— Пираня ли?

— Не пираня. Пранаяма. Няма значение.

Завиха зад ъгъла, излязоха на Пиаца дела Ротонда и пред тях се извиси Пантеонът. Както винаги, гледката изпълни Лангдън с възхита и благоговение. „Пантеонът. Храм на всички богове. Езически богове. Богове на природата и Земята.“ Отвън сградата изглеждаше по-тежка, отколкото си я спомняше. Колоните и триъгълният фронтон на портика почти напълно скриваха купола. И все пак дръзкият и нескромен надпис над входа го увери, че са попаднали на вярното място: М. AGRIPPA L F COS TERTIUM FECIT. Както винаги, Лангдън развеселено го преведе. „Построи го Марк Агрипа, консул за трети път.“

„Толкова за скромността“ — помисли си той и се огледа. Из района се мотаеха туристи с видеокамери. Други седяха и се наслаждаваха на най-хубавото айскафе в Рим в „Ла Таца ди Оро“. Както беше казал Оливети, пред входа на Пантеона стояха четирима въоръжени италиански полицаи.

— Изглежда съвсем спокойно — отбеляза Витория.

Лангдън кимна, но не беше спокоен. Въпреки че участваше лично в цялата тази история, тя му се струваше нереална. И въпреки очевидната убеденост на Витория в правотата му, той съзнаваше, че е заложил всичко на един стих. Пак си спомни илюминатското стихотворение. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска“. Да, това бе мястото. Гробницата на Санти. Много пъти беше идвал тук под кръглия отвор на Пантеона и бе стоял пред гроба на великия Рафаело.

— Колко е часът? — попита Витория.

Той си погледна часовника.

— Седем и петдесет. Още десет минути до купона.

— Надявам се, че тези момчета ги бива — каза тя и плъзна поглед по туристите, които влизаха в Пантеона. — Ако вътре се случи нещо, ще попаднем под кръстосан огън.

Лангдън въздъхна. Продължиха към входа. Пистолетът тежеше в джоба му. Зачуди се какво ще стане, ако полицаите го обискират и намерят оръжието, ала те не му обърнаха внимание. Явно дегизировката им беше убедителна.

— Някога стреляла ли си с нещо друго освен с приспивателни стрелички? — шепнешком попита той Витория.

— Нямаш ли ми доверие?

— Какво доверие? Та аз едва те познавам.

Тя се намръщи.

— А аз си мислех, че сме младоженци.

Глава 61

В Пантеона бе хладно и влажно, самият въздух беше пропит с история. Куполът се издигаше над тях, сякаш безтегловен — висок четирийсет и три метра, по-голям дори от купола на „Св. Петър“. Както винаги, на влизане в просторната зала го побиха тръпки. Тази сграда бе поразително съчетание на строително майсторство и изкуство. През прочутия кръгъл отвор в покрива нахлуваше тесен сноп лъчи. „Oculus — помисли си професорът. — Дяволският отвор.“

Бяха стигнали.

Погледът му се плъзна по дъгата на свода към колоните при стените и накрая стигна до полирания мраморен под. Слабото ехо на стъпките и шепотът на туристите отекваха под купола. Лангдън огледа десетината туристи, които безцелно обикаляха из сенките. „Тук ли си?“

— Изглежда съвсем спокойно — без да пуска ръката му, повтори Витория.