Шестото клеймо - Страница 65

К оглавлению

— Прекалено е рисковано.

— Не и ако човекът, който влезе, е напълно непознат.

— Дегизирането изисква време и…

— Имах предвид себе си — прекъсна го Витория.

Лангдън се вторачи в нея.

Оливети поклати глава.

— Категорично не.

— Той е убил баща ми.

— Точно така, затова може да ви познава.

— Сам го чухте по телефона. Нямаше представа, че изобщо съществувам. Определено не знае как изглеждам. Мога да вляза вътре като туристка. Ако забележа нещо подозрително, ще изляза на площада и ще дам знак на хората ви.

— Съжалявам, не мога да го допусна.

Радиостанцията на Оливети изпращя.

— Comandante? Северната група има проблем. Фонтанът закрива входа на Пантеона и за да го наблюдаваме, трябва да излезем на площада. Какво ще наредите? Или няма да можем да го виждаме, или ще трябва да заемем уязвима позиция.

На Витория й дойде до гуша.

— Това беше. Тръгвам. — Младата жена отвори вратата и слезе от автомобила.

Командирът хвърли радиостанцията си, изскочи навън и й препречи пътя.

Лангдън също ги последва. „Какво прави тя, по дяволите?“

— Госпожице Ветра, инстинктът ви подсказва правилното решение, но не мога да позволя да участват цивилни.

— Хората ви не виждат входа! Оставете ме да ви помогна.

— Ще ми се да имам човек вътре, но…

— Но какво? Понеже съм жена, така ли?

Оливети не отговори.

— Дано не сте искали да кажете това, господин командир, защото ви е ясно, че идеята е добра, и ако допуснете някакво архаично мъжкарство…

— Оставете ни да си вършим работата.

— Оставете ме да ви помогна.

— Прекалено е опасно. Няма да имаме връзка с вас. Не мога да ви дам радиостанция, това ще ви издаде.

Витория бръкна в джоба на ризата си и извади мобилния си телефон.

— Много туристи имат мобифони.

Оливети се намръщи.

Тя отвори устройството и се престори, че отговаря на обаждане.

— Здрасти, мили. В Пантеона съм. Трябва и ти да го видиш! — Затвори телефона и гневно погледна командира. — Кой ще разбере, по дяволите? Няма никакъв риск. Позволете ми да съм ваш наблюдател! — Тя посочи мобилния телефон на колана на Оливети. — Дайте ми номера си.

Швейцарецът не отговори.

Шофьорът бе наблюдавал сцената и изглежда, му беше хрумнало нещо. Гвардеецът слезе от алфа ромеото и отведе командира си настрани. След десетина секунди Оливети кимна и се върна.

— Запишете номера. — Той продиктува цифрите.

Витория ги записа.

— Сега се обадете.

Тя избра опцията за автоматично набиране. Телефонът на колана на командира иззвъня. Оливети вдигна.

— Влезте в сградата, госпожице Ветра, огледайте се, излезте, обадете ми се и ми кажете какво сте видели.

— Благодаря ви, господин командир.

Лангдън беше обзет от неочакван покровителствен инстинкт.

— Чакайте малко — каза той на Оливети. — Сама ли ще я пратите вътре?

Витория го погледна намръщено.

— Всичко е наред, Робърт.

Гвардеецът пак каза нещо на командира си.

— Опасно е — рече й Лангдън.

— Той има право — съгласи се Оливети. — Даже най-опитните ми хора не действат сами. А и както току-що посочи лейтенантът, маскарадът ще е по-убедителен, ако влезете двамата.

„Двамата ли? — поколеба се професорът. — Всъщност имах предвид…“

— Така ще приличате на двойка туристи — продължи командирът. — И ще можете да си помагате. А и аз ще съм по-спокоен.

Витория сви рамене.

— Добре, но трябва да побързаме.

Лангдън изпъшка. „Браво, каубой.“

Оливети посочи улицата.

— Първо ще излезете на Виа дели Орфани. Завийте наляво. Ще стигнете направо при Пантеона. Ще ви отнеме най-много две минути. Аз ще командвам хората си оттук и ще чакам да се обадите. Предпочитам да сте въоръжени. — Той извади пистолета си. — Някой от двама ви може ли да борави с това?

Сърцето на Лангдън се разтуптя. „Не ни трябва пистолет!“

Витория протегна ръка.

— От четирийсет метра мога да улуча с маркираща стреличка изскочил на повърхността делфин, при това от носа на люлеещ се кораб.

— Добре. — Оливети й подаде оръжието. — Скрийте го.

Тя погледна късите си панталони. После се обърна към Лангдън.

„А, не, недей!“ — помисли си професорът, ала Витория действаше прекалено бързо. Тя разтвори сакото му и пъхна пистолета във вътрешния му джоб. Сякаш камък падна в сакото му. Единствената му утеха бе, че листът от „Diagramma“ е в другия джоб.

— Имаме безобиден вид — каза младата жена, хвана Лангдън под ръка и закрачи по улицата.

— По-добре се хванете за ръце — извика след тях шофьорът. — Не забравяйте, вие сте туристи. Даже младоженци.

Докато завиваха зад ъгъла, Лангдън можеше да се закълне, че е зърнал едва забележима усмивка на лицето на Витория.

Глава 59

Оперативният център на швейцарската гвардия се намира в съседство с казармата на Соrро di Vigilanza и се използва главно за подготовка на охраната на папата по време на публичните му прояви. Днес обаче се използваше за друго.

Пред събралите се мъже говореше заместник-командирът на швейцарската гвардия капитан Елиас Роше, широкоплещест човек с месесто лице. Той носеше традиционната синя капитанска униформа и килната на една страна червена барета. Гласът му звучеше изненадващо ясно за толкова едър мъж. Очите му обаче бяха мътни като на нощно животно. Гвардейците го наричаха „orso“ — Мечока. Понякога се шегуваха, че Роше е „мечокът, който се крие в сянката на усойницата“ — с други думи, на Оливети. Капитанът също бе смъртно опасен, но човек поне виждаше приближаването му.

Хората на Роше стояха мирно и никой не помръдваше дори мускул, въпреки че сведенията, които току-що им бе съобщил, рязко бяха повишили кръвното им налягане.