Шестото клеймо - Страница 64

Витория се пресегна и го хвана за ръката.

— Недейте!

Оливети рязко отдръпна радиостанцията от устата си и я прониза с изпепеляващ поглед.

— Ходили ли сте в Пантеона, госпожице Ветра?

— Не, но…

— Ще ви го опиша. Той се състои от едно кръгло помещение, построено от камък. Има само един вход и един извънредно тесен отвор. Няма прозорци. Входът постоянно е заварден най-малко от четирима италиански полицаи, които охраняват храма от маниаци, антихристиянски терористи и джебчии.

— Какво искате да кажете? — студено попита тя.

— Какво искам да кажа ли? — Оливети с всичка сила стисна с пръсти облегалката. — Искам да кажа, че вашето предположение е абсолютно невъзможно! Кажете ми поне един правдоподобен начин някой да убие кардинал в Пантеона! Как изобщо ще промъкне заложника покрай охраната? Как ще го убие и ще избяга? — Командирът се надвеси над седалката. Професорът усети миришещия му на кафе дъх. — Как, господин Лангдън? Кажете ми поне един начин!

Тясната кола сякаш се свиваше около Лангдън. „Нямам представа! Аз не съм убиец! Не знам как ще го направи! Знам само…“

— Само един начин ли? — невъзмутимо попита Витория. — Какво ще кажете за това? Убиецът прелита с хеликоптер и хвърля крещящия жигосан кардинал през отвора на покрива. Кардиналът пада на мраморния под и умира.

Всички я зяпнаха. Професорът не знаеше какво да мисли. „Имаш развинтена фантазия, момиче, но си съобразителна.“

Оливети се намръщи.

— Възможно е, признавам… но едва ли…

— Или пък убиецът дава опиат на кардинала и го вкарва в Пантеона с инвалидна количка като възрастен турист — продължи Витория. — После тихомълком му прерязва гърлото и изчезва.

Това като че ли поосвести командира.

„Не е зле!“ — помисли си Лангдън.

— А може и… — отново започна тя.

— Разбрах — прекъсна я Оливети. — Достатъчно. — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. Някой рязко почука по прозореца и всички се стреснаха. Беше един от гвардейците в другите коли. Командирът смъкна стъклото.

— Всичко наред ли е, господин командир? — Швейцарецът носеше цивилно облекло. Той дръпна нагоре ръкава на дънковата си риза и отдолу се показа черен военен часовник. — Осем без двайсет е. Ще ни трябва време да заемем позиции.

Оливети разсеяно кимна, ала известно време продължи да мълчи, като прокарваше показалец по таблото и оставяше следи в праха. Командирът наблюдаваше Лангдън в страничното огледало и професорът усети, че началникът на швейцарската гвардия го преценява. Накрая Оливети отново се обърна към гвардееца. В гласа му се долавяха неохотни нотки.

— Ще се разпръснем и ще се приближим поотделно. Колите ще се разделят до Пиаца дела Ротонда, Виа дели Орфани, Пиаца Сант’ Игнасио и Сант’ Еустакио. На разстояние най-малко две преки. Щом паркирате, снаряжете се и чакайте моята заповед. Три минути.

— Слушам. — Гвардеецът се върна в колата си.

Лангдън одобрително кимна на Витория. В отговор тя му се усмихна и за миг професорът усети неочаквано привличане… неустоим магнетизъм помежду им.

Командирът се обърна на седалката си и срещна погледа му.

— Дано не се окаже на вятъра, господин Лангдън.

Американецът неловко се усмихна. „Няма такава възможност.“

Глава 57

Директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер отвори очи под въздействието на вливащите се в тялото му кромолин и левкотриен, които разширяваха бронхите и белодробните му капиляри. Отново дишаше нормално. Лежеше в единична стая в болницата на ЦЕРН. Инвалидната му количка стоеше до леглото.

Той разгледа хартиената нощница, която му бяха облекли. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото.

Директорът се заслуша, после колкото можеше по-тихо се надигна, взе дрехите си и се облече. След това се прехвърли на количката си.

Сподави кашлицата си и завъртя колелата с ръце, за да не вдига шум с мотора. Когато стигна до вратата, надзърна навън. В коридора нямаше никого.

Максимилиан Кьолер безшумно се измъкна от болницата.

Глава 58

— Седем четирийсет и шест минути и трийсет секунди… сега — прошепна по радиостанцията си Оливети.

Лангдън усети, че се поти в туидовото си сако на задната седалка на алфа ромеото, паркирано с работещ двигател на Пиаца дела Конкордиа, на три преки от Пантеона. Витория седеше до него и съсредоточено наблюдаваше командира, който даваше последните си нареждания.

— Ще обсадим Пантеона от осем страни. Пълна обсада с особено внимание към входа. Обектът може да ви познава, затова трябва да сте незабележими. В никакъв случай не убивайте обекта. Някой трябва да наблюдава покрива. Най-важен е обектът. Жертвата е на заден план.

„Господи — помисли си Лангдън, вледенен от ефикасността, с която Оливети бе казал на хората си, че кардиналът може да бъде пожертван. — «Жертвата е на заден план.»“

— Повтарям. Не убивайте обекта. Трябва ни жив. Действайте. — Командирът изключи радиостанцията си. Витория изглеждаше смаяна, почти ядосана.

— Никой ли няма да влезе вътре, господин командир?

— Къде? — обърна се към нея Оливети.

— В Пантеона! Където ще бъде извършено убийството!

— Attento — с леден поглед отвърна той. — Ако противникът се е внедрил сред хората ми, има вероятност да ги познават. Вашият колега ме предупреди, че няма да имаме друга възможност да заловим обекта. Нямам намерение да го подплаша, като вкарам хората си вътре.

— Ами ако убиецът вече е там?

Оливети си погледна часовника.

— Обектът беше ясен. В осем часа. Имаме петнайсет минути.

— Той каза, че ще убие кардинала в осем часа. Но може вече някак си да е вкарал жертвата вътре. Ами ако хората ви видят обекта да излиза, но не го познаят? Някой трябва да провери дали вътре е чисто.