Шестото клеймо - Страница 63

— Много питаш.

— И баща ми казваше така.

— Има две възможни причини. Първо, в думата „Рафаел“ има прекалено много срички и е щяла да наруши петостъпния ямб.

— Малко вероятно.

Лангдън се съгласи с нея.

— Добре де, тогава са използвали „Санти“, за да скрият още по-добре ключа, така че само просветени хора да открият препратката до Рафаело.

Витория не прие и това обяснение.

— Сигурна съм, че докато е бил жив, фамилното му име е било добре известно.

— Колкото и да е чудно, не. Това е нещо като символ за високо обществено положение. Рафаело избягвал фамилното си име също като днешните поп звезди. Да вземем Мадона например. Тя никога не използва фамилията си — Чиконе.

Младата жена се усмихна.

— А ти откъде знаеш фамилията на Мадона?

Лангдън съжали, че е използвал този пример. Когато живее сред десет хиляди младежи, човек запомня удивителни глупости.

Когато се опитаха да минат през последния портал, водещ към сградата на швейцарската гвардия, ненадейно ги спряха.

— Стой! — изрева някой зад тях.

Двамата рязко се обърнаха и се озоваха пред дулото на насочената към тях пушка.

— Attento! — възкликна Витория и отскочи. — Внимавай с…

— Не мърдайте! — изсумтя гвардеецът и вдигна ударника на оръжието си.

— Soldato! — разнесе се заповеден глас от отсрещния край на двора. Оливети излизаше от сградата. — Пусни ги!

Швейцарецът се смути.

— Ма, signore, е una donna…

— Пусни ги! — изкрещя на гвардееца Оливети.

— Signore, non posso…

— Веднага! Имаш нова заповед. Капитан Роше след две минути ще ви я съобщи. Организираме претърсване.

Гвардеецът озадачено забърза към оперативния център. Оливети гневно се приближи към Лангдън.

— Нашият най-таен архив? Настоявам за обяснение.

— Имаме добра новина — каза професорът.

Оливети присви очи.

— Дано е адски добра.

Глава 56

Четирите необозначени автомобила алфа ромео 155 „Туинспарк“ фучаха по Виа деи Коронари като изтребители по самолетна писта. В тях пътуваха дванадесетима цивилни швейцарски гвардейци, въоръжени с полуавтоматични пистолети „Черчи-Пардини“, флакони с нервнопаралитичен газ и пушки със стоппатрони. Тримата снайперисти носеха пушки с лазерни мерници.

Седящият на предната дясна седалка във водещия автомобил Оливети се обърна към Лангдън и Витория. Очите му пламтяха от гняв.

— Нали ме уверихте, че ще ми дадете убедително обяснение?

Теснотата на задната седалка караше професора да изпитва клаустрофобия.

— Разбирам вашето…

— Не, не разбирате! — Оливети не повишаваше глас, ала напрежението му се утрои. — Току-що наредих на дванайсет от най-добрите си хора да напуснат Ватикана в навечерието на конклава. И го направих, за да завардя Пантеона въз основа на уверенията на някакъв си непознат американец, който бил разтълкувал четиривековно стихотворение. И освен това поверих търсенето на тази ваша антиматерия в ръцете на помощниците си.

Лангдън устоя на желанието да извади пета страница от джоба си и да я размаха пред лицето на Оливети.

— Знам само, че сведенията, които открихме, се отнасят за гробницата на Рафаело, а гробницата на Рафаело е в Пантеона.

Гвардеецът зад волана кимна.

— Той е прав, господин командир. С жена ми…

— Гледай си пътя — прекъсна го Оливети и се обърна към Лангдън. — Как е възможно на такова оживено място да бъде извършено убийство и убиецът да избяга незабелязан?

— Нямам представа — призна професорът. — Обаче илюминатите явно са изключително находчиви. Проникнали са и в ЦЕРН, и във Ватикана. Успяхме да разберем къде ще стане първото убийство съвсем случайно. Пантеонът е единственият ви шанс да заловите този човек.

— Пак си противоречите — рече командирът. — Защо да е единственият ни шанс? Нали казахте, че имало някакъв път. Поредица от знаци. Ако сте прав за Пантеона, ще можем да проследим пътя до другите знаци. Ще имаме четири възможности да го пипнем.

— И аз си мислех така — отвърна Лангдън. — И наистина щяхме да имаме такъв шанс… само че преди век.

Откритието, че Пантеонът е първият олтар на науката, му бе донесло смесени чувства. Историята често си правеше жестоки шеги с онези, които я изучаваха. Едва ли можеха да се надяват, че след всички тези години Пътят на просвещението е останал непокътнат и статуите са по местата си, ала Лангдън си бе мечтал да го последва чак до края и да стигне до свещеното илюминатско скривалище. Уви, знаеше, че това няма да се осъществи.

— В началото на деветнайсети век Ватиканът наредил всички статуи от Пантеона да бъдат унищожени.

— Защо? — смая се Витория.

— Защото изобразявали езическите олимпийски богове. За съжаление, това значи, че първият знак е изчезнал… а заедно с него и…

— …всяка надежда да открием Пътя на просвещението и другите знаци — довърши тя.

Лангдън поклати глава.

— Имаме само един шанс. Пантеонът. Оттам нататък следата се губи.

Оливети се вторачи в тях, после се обърна напред и нареди на шофьора:

— Спри!

Гвардеецът отби до тротоара и удари спирачки. Другите три коли спряха зад тях.

— Какво правите?! — попита Витория.

— Върша си работата — ледено отвърна Оливети и отново се обърна към задната седалка. — Господин Лангдън, когато ми казахте, че ще ми обясните ситуацията по пътя, реших, че отиваме в Пантеона с ясна представа защо сме там. Само че не е така. Тъй като поради присъствието си тук не съм в състояние да изпълнявам основните си задължения, а тази ваша теория за девствените жертви и древните стихове не ми се струва особено логична, не мога да продължа. Прекратявам операцията. — Той извади радиостанцията си и я включи.