Шестото клеймо - Страница 61

„Пет стъпки“ — помисли си Лангдън. Първа неударена, втора ударена — два вида срички. Не можеше да повярва, че до този момент не е направил връзката. Петостъпният ямб се основаваше на свещените илюминатски числа 5 и 2!

„Прекаляваш! — каза си той и се опита да изхвърли тази мисъл от ума си. — Случайно съвпадение! И все пак… Пет… за Питагор и пентаграмата. Две… за двойствеността на всички неща.“

След секунда друга мисъл накара краката му да се вцепенят. Заради простотата си, петостъпният ямб често се наричаше „чист стих“ или „чиста стъпка“. „La lingua pura“? Възможно ли беше това да е чистият език, за който бяха споменавали илюминатите? „Положен път е светъл, изпит свят…“

— Охо — обади се Витория.

Лангдън рязко се обърна към нея и видя, че тя завърта листа наопаки. Стомахът му се сви. „Пак ли?“

— Не е възможно този стих да е амбиграма!

— Не, не е амбиграма… но не е и… — Витория продължаваше да върти документа с по деветдесет градуса.

— Да?

Тя го погледна.

— Не е единственият стих.

— И друг ли има?

— Във всички полета има стихове. В горното, долното, лявото и дясното. Струва ми се, че е цяло стихотворение.

— Четири стиха? — Лангдън настръхна от възбуда. „Галилей е бил поет?“ — Дай да видя!

Витория не преставаше да върти листа.

— Преди не забелязах стиховете, защото са в краищата. — Тя се надвеси над последния. — Ха! Знаеш ли, те не са написани от Галилей.

— Какво?!

— Стихотворението е подписано „Джон Милтън“.

— Джон Милтън ли? — Влиятелният английски поет, автор на „Изгубеният рай“, бе съвременник на Галилей и учен, когото маниаците на тема заговори поставяха в началото на списъка си със заподозрени в принадлежност към братството на илюминатите. Предполагаемата връзка на Милтън с илюминатите на Галилей беше сред легендите, които според Лангдън бяха верни. Поетът не само че бе посетил Рим през 1638 година, за да „общува с просветени хора“, но и се беше срещал с поставения под домашен арест Галилей, срещи, изобразени на множество ренесансови картини, сред които прочутото платно на Анибале Гати „Галилей и Милтън“, което сега се намираше във флорентинския Институт и музей на историята на науката.

— Милтън е познавал Галилей, нали? — попита Витория и най-после побутна листа към Лангдън. — Може да е написал стихотворението специално за него.

Професорът стисна зъби, сложи листа на масата и прочете горния стих. После завъртя страницата на деветдесет градуса и прочете реда в дясното поле. Ново завъртане — долния ред. Накрая левия. Общо четири стиха. Първият, който беше открила Витория, всъщност бе третият стих от стихотворението. Смаян, Лангдън препрочете четирите стиха по посока на часовниковата стрелка: горе, дясно, долу, ляво. После въздъхна. Нямаше никакво съмнение.

— Ти го откри, Витория.

Тя напрегнато се усмихна.

— Добре, вече може ли да се махаме оттук?

— Първо ще препиша стиховете. Трябва ми лист и молив.

Младата жена поклати глава.

— Остави, професоре. Нямаме време за такива неща. Мики цъка. — Тя взе листа и тръгна към вратата.

Лангдън се изправи.

— Не можем да го изнесем! Това е…

Ала нея вече я нямаше.

Глава 55

Лангдън и Витория изскочиха на двора пред Тайния архив. Чистият въздух се вливаше в дробовете на американеца като наркотик. Лилавите петна пред очите му бързо изчезнаха. Но не и угризенията. Току-що беше станал съучастник в кражбата на безценна реликва от най-тайното хранилище на света. „Давам ви доверието си“, бе казал шамбеланът.

— Бързо. — Все още с листа в ръка, Витория почти се затича през Виа Борджия към сградата на швейцарската гвардия.

— Ако върху този папирус попадне вода…

— Спокойно. Когато разшифроваме текста, ще им върнем скъпоценната пета страница.

Лангдън трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Освен че се чувстваше като престъпник, продължаваше да е поразен от смайващото значение на документа. „Джон Милтън е бил илюминат. Написал е стихотворение, който Галилей е отпечатал на пета страница… далеч от очите на Ватикана.“

Когато излязоха от двора, Витория му подаде листа.

— Мислиш ли, че ще успееш да го разшифроваш? Или просто излишно сме убили всички тези мозъчни клетки?

Той внимателно пое папируса в ръце и без колебание го пъхна в един от вътрешните джобове на сакото си, за да го предпази от слънчевите лъчи и влагата.

— Вече го разшифровах.

Младата жена се закова на място.

— Какво?

Лангдън продължи да върви.

Тя се втурна да го настигне.

— Успял си още от първия път?! А аз си мислех, че ще е страшно трудно!

Професорът знаеше, че Витория има право, и все пак наистина беше успял да разшифрова segno. Строфи в петостъпен ямб, разкриващи първия олтар на науката в кристална яснота. Трябваше да признае обаче, че наистина го безпокоеше лекотата, с която бе изпълнил тази задача. Беше възпитан в пуританска работна етика. В главата му все още звучеше гласът на баща му: „Ако не е било мъчително трудно, значи си го направил грешно“. Надяваше се да опровергае този типичен за Нова Англия афоризъм.

— Разшифровах го — отвърна той и закрачи още по-бързо. — Знам къде ще стане първото убийство. Трябва да предупредим Оливети.

— Как е възможно вече да знаеш? Дай пак да видя! — Младата жена с боксьорска ловкост бръкна в джоба му и измъкна листа.

— Внимавай! — каза Лангдън. — Не може…

Тя не му обърна внимание и продължи да го следва с листа в ръка. Започна да чете стиховете на глас. Професорът пристъпи към нея, за да й вземе папируса, ала го омагьоса алтовият й глас, изричащ сричките в идеална хармония с крачките й.