Шестото клеймо - Страница 60

Четвъртият пленник, тих и замислен италианец, се вгледа в мастиленочерната бездна на очите на техния похитител и можеше да се закълне, че вижда самия ад.

„Бог да ни е на помощ“ — помисли си той.

Убиецът си погледна часовника и отново впери очи в старците.

— Е, кой ще е пръв? — попита той.

Глава 54

В архивно хранилище 10 Лангдън плъзгаше поглед по калиграфски написания текст и повтаряше италианските числа.

„Mille… cento… uno, due, tre… cinquecento. Трябва ми числова препратка. Каквото и да е, по дяволите!“

Когато стигна до края на страницата, вдигна шпатулата, за да я прелисти. Беше му трудно да държи инструмента. След няколко минути сведе поглед и видя, че е забравил шпатулата и прелиства с ръка.

„Ха така — помисли си професорът и смътно се почувства като престъпник. Липсата на кислород го освобождаваше от задръжки. — Май че ще горя в архивисткия ад.“

— Крайно време беше. — Витория се задави, когато видя, че Лангдън прелиства страниците с ръка. Тя остави шпатулата си и последва примера му.

— Как върви?

— Нищо, което да изглежда чисто математическо.

Лангдън все по-трудно превеждаше текста. Познанията му по италиански меко казано бяха несигурни, а ситният почерк и архаичният език го затрудняваха още повече.

Витория стигна до края на купчината си преди него и обезсърчено я запрелиства обратно, после пак започна отначало.

Когато прегледа последната страница, американецът изруга под нос и погледна спътничката си. Тя намръщено се взираше в нещо.

— Какво има? — попита той.

— На твоите страници има ли бележки под линия? — без да вдига очи, рече Витория.

— Не съм забелязал. Защо?

— На тази страница има бележка под линия, която е скрита в една гънка.

Лангдън се опита да види какво гледа тя, но различи само номера на страницата в горния десен ъгъл. Пета страница. Едва след няколко секунди забеляза съвпадението. „Пета страница. Пет. Пет, Питагор, пентаграми, илюминати.“ Зачуди се дали илюминатите биха избрали пета страница, за да скрият на нея ключа си. В обгръщащата ги червеникавата мъгла проблесна лъч на надежда.

— Бележката математическа ли е?

Витория поклати глава.

— Текст. Един ред. Съвсем ситен шрифт. Почти нечетивен.

Надеждата му угасна.

— Би трябвало да е математическа. Lingua pura.

— Да, знам. — Тя се поколеба. — Струва ми се обаче, че е по-добре да я чуеш.

Лангдън долови в гласа й вълнение.

— Казвай.

Витория с присвити очи прочете бележката.

— „Положен път е светъл, изпит свят“.

Лангдън изобщо не си беше представял такива думи.

— Моля?

Тя повтори:

— „Положен път е светъл, изпит свят“.

— Път светъл ли? — напрегнато попита професорът.

— Така пише. „Положен път е светъл“.

Когато осъзна значението на думите, Лангдън усети, че делириумът му се разкъсва и го обзема абсолютна яснота. „Положен път е светъл, изпит свят.“ Нямаше представа с какво им помага това, но в тази бележка се говореше за Пътя на просвещението. „Път светъл. Изпит свят.“ Чувстваше главата си като двигател, форсиран с некачествено гориво.

— Сигурна ли си в превода?

Витория се поколеба.

— Всъщност… — Тя го стрелна със странен поглед. — Това не е превод. Бележката е написана на английски.

За миг Лангдън си помисли, че акустиката в хранилището му пречи да чува добре.

— На английски ли?

Витория побутна документа към него и той прочете миниатюрния надпис в долния край на страницата.

— „Положен път е светъл, изпит свят“. На английски? Какво прави този английски в италианска книга?

Младата жена сви рамене. И тя изглеждаше замаяна.

— Може под „lingua pura“ да разбират английски. Той се смята за международен научен език. В ЦЕРН всички говорим на английски.

— Но книгата е от седемнайсети век — възрази Лангдън. — В Италия никой не е говорил на английски, даже… — Той замълча, осъзнал какво се кани да каже. — Даже… духовенството. — Научната му логика се включи на висока предавка. — През седемнайсети век английският бил единственият език, който все още не използвали във Ватикана — вече по-бързо продължи професорът. — Контактували на италиански, латински, немски, дори на испански и френски, но английският им бил съвсем чужд. Смятали го за нечист език на свободомислещи, годен за непосветени като Чосър и Шекспир. — Изведнъж Лангдън си спомни за илюминатските клейма земя, въздух, огън и вода. Легендата, че са на английски, внезапно престана да му се струва нелогична.

— Искаш да кажеш, че е възможно Галилей да е смятал английския за „lа lingua pura“, защото това е единственият език, който не владеели във Ватикана, така ли?

— Да. Или като е написал ключа на английски, просто го е направил непонятен за духовенството.

— Но това дори не е ключ — каза Витория. „Положен път е светъл, изпит свят“? Какво значи това, по дяволите?

„Тя е права — помисли си Лангдън. Думите с нищо не им помагаха. Но докато повтаряше израза наум, му хрумна нещо. — Хм, това е странно. Каква е вероятността да…“

— Трябва да излезем оттук — с дрезгав глас рече Витория.

Професорът не я слушаше. „Положен път е светъл, изпит свят.“

— Това е петостъпен ямб, по дяволите — внезапно каза той и отново преброи сричките. — Да, петостъпен ямб.

— Моля?

За миг Лангдън отново се върна в академията „Филипс Ексетър“. Лекция по английска литература в събота сутрин. Бейзболната звезда Питър Гриър не можеше да запомни какво е петостъпен ямб. Професор Бисел скочи върху една от масите и извика: „Пет бе, Гриър! Мисли за петоъгълната плоча на батъра! За Пентагона! Пет тирета, пет коси черти!“