Шестото клеймо - Страница 54

ARCHIVIO VATICANO

Curatore, Padre Jaqui Tomaso

„Отец Томазо.“ Лангдън помнеше името на архиваря от отговорите на молбите си. „Уважаеми г-н Лангдън, със съжаление трябва да Ви откажа…“

Със съжаление, глупости. Лангдън не знаеше някой некатолически американски учен да е бил допуснат в Тайния архив на Ватикана, откакто го завеждаше отец Томазо. „Il guardiano“, така го наричаха историците. Отец Томазо бе най-строгият библиотекар на земята.

Лангдън отвори вратата и мина през сводестия портал. Почти очакваше да види отец Томазо в пълна бойна униформа и каска да пази на пост с базука. Вътре обаче нямаше никого.

Тишина. Приглушено осветление.

Archivio Vaticano. Една от мечтите на живота му.

Докато разглеждаше библиотеката, първата му реакция беше чувство на срам. Едва сега осъзнаваше романтичната си наивност. Някогашните му представи не можеха да са по-неверни. Бе си въобразявал прашни лавици, отрупани с купища оръфани томове, духовници, работещи на светлината на свещи и витражи, монаси, втренчени в свитъци…

Нищо подобно.

На пръв поглед помещението приличаше на сумрачен самолетен хангар, в който бяха построили десетки отделни игрища за скуош. Естествено Лангдън знаеше какво представляват оградените със стъкло пространства. Присъствието им не го изненада — влагата и топлината разяждаха древните пергаменти и за съхраняването им бяха необходими такива херметично затворени хранилища. Самият той многократно бе влизал в подобни, но винаги беше изпитвал неприятно усещане… нещо, свързано с влизането в затворен контейнер, в който достъпът на кислород се регулира от библиотекар.

Хранилищата бяха призрачно мрачни, едва осветени от лампите в края на всеки библиотечен стелаж. В чернотата на всяка клетка Лангдън усети призрачните исполини, безброй редове високи купчини, пропити с история. Каква колекция само!

Витория също изглеждаше смаяна. Стоеше до него и безмълвно се взираше в гигантските прозрачни кубове.

Нямаха много време и Лангдън побърза да потърси каталог — подвързана енциклопедия, съдържаща списък на библиотечната колекция. Не видя нищо освен светлината на няколко пръснати из помещението компютърни терминала.

— Изглежда, че имат Библион. Индексът им е компютризиран.

На лицето на Витория се изписа надежда.

— Това би трябвало да ускори търсенето.

На Лангдън му се искаше да споделя въодушевлението й, но предчувстваше, че ги очаква разочарование. Отиде при един терминал и започна да пише на клавиатурата.

Опасенията му мигновено се потвърдиха.

— Старият метод щеше да е по-бърз.

— Защо?

Професорът се отдръпна назад от монитора.

— Защото истинските книги не са защитени с пароли. Предполагам, че физиците не си падат хакери по рождение, нали?

Тя поклати глава.

Лангдън дълбоко си пое дъх и се обърна към прозрачните хранилища. После се приближи до първото и надникна в мрака. Вътре се забелязваха аморфни очертания, в които различи обикновени лавици, отделения за пергаменти и маси за четене. В дъното на всеки стелаж светеше индикатор. Също като във всяка библиотека, индикаторите обозначаваха съдържанието на съответния ред. Като се движеше покрай стъклената стена, той започна да чете заглавията.

„Pietro il Ermito… Crociato… Urbano ІІ… Levant…“

— Надписани са — без да спира, каза Лангдън. — Но не са подредени по автори. — Това не го изненада. Архивите, съхраняващи древни документи, почти никога не използваха азбучни каталози, тъй като много от авторите не бяха известни. Заглавията също не вършеха работа, тъй като голяма част от историческите паметници бяха неозаглавени писма или фрагменти от пергаменти. Обикновено каталозите бяха хронологични. За съжаление обаче тъкмо тази колекция, изглежда, не беше подредена по хронологичен принцип.

Лангдън усещаше, че ценното му време отлита.

— Явно Ватиканът има своя система.

— Каква изненада.

Той отново разгледа обозначенията. Документите обхващаха много векове, но ключовите думи не бяха свързани помежду си.

— Като че ли класификацията е тематична.

— Тематична ли? — неодобрително попита Витория. — Струва ми се неефективно.

„Всъщност… — когато се замисли по-сериозно, си каза Лангдън — това може би е най-добрият каталог, който съм виждал. — Винаги бе настоявал студентите му да схващат цялостните тонове и мотиви на дадена художествена епоха, вместо да затъват в подробности като дати и конкретни творби. Изглежда, че ватиканският архив беше каталогизиран по подобен принцип. — Широки мазки…“

— Всичко в това хранилище е свързано с кръстоносните походи — вече по-уверено заяви той. — Това е неговата тема. — Всичко бе тук, осъзна професорът. „Исторически сведения, писма, произведения на изкуството, социално-политически данни, съвременни анализи. Всичко на едно място… което насочва към по-задълбочено разбиране на съответната тема. Блестящо.“

Витория се намръщи.

— Но информацията може да е свързана едновременно с много теми.

— Затова има препратки. — Лангдън посочи през стъклото цветните пластмасови табелки, пъхнати сред документите. — Те насочват към второстепенни документи, които се намират на друго място.

— Ясно — безразлично отвърна тя, сложи ръце на кръста си и огледа огромното помещение. После отново се обърна към професора. — Е, как се казва онова книжле на Галилей, което търсим?

Лангдън не можеше да не се усмихне. Все още не можеше да повярва, че се намира в Тайния архив на Ватикана. „Тук е — помисли си той. — Чака някъде в мрака.“

— Ела с мен — каза професорът и енергично закрачи по първата пътека, като четеше индикаторите във всяко хранилище. — Спомняш ли си какво ти разказвах за Пътя на просвещението? Как илюминатите набирали нови членове с помощта на сложно изпитание?