Шестото клеймо - Страница 53

Епископът се опита да го разубеди, ала Карло вече беше решил.

— Пази се, синко — каза епископът. — И помни, че Църквата те чака, когато се завърнеш.

Двегодишната военна служба на Карло бе ужасна. Младостта му беше преминала в тишина и размисъл. Но в армията нямаше тишина за размисъл. Постоянен шум. Грамадни машини навсякъде. Нито миг покой. Въпреки че войниците веднъж седмично ходеха на черква, Карло не усещаше в тях Божието присъствие. Мислите им бяха прекалено хаотични, за да виждат Господ.

Той мразеше новия си живот и искаше да се върне у дома. Ала бе решен да издържи. Трябваше да проумее природата на злото. Отказваше да стреля с оръжие, затова го обучиха да пилотира медицински хеликоптер. Не можеше да понася грохота и вонята, но поне можеше да лети в небето и да е по-близо до майка си в рая. Когато научи, че подготовката му включва скокове с парашут, Карло се ужаси. Но нямаше друг избор.

„Бог ще ме пази“ — каза си той.

Първият му скок беше най-вълнуващото физическо преживяване в живота му. Все едно летеше с Господ. Не можеше да се насити… на тишината… полета… майчиното му лице в пухестите бели облаци. „Бог има планове за теб, Карло.“ Когато отслужи двете години, той постъпи в семинарията.

Това бе преди двадесет и три години.

* * *

Докато се спускаше по Царското стълбище, Карло Вентреска се опитваше да проумее поредицата от събития, която го беше изправила пред този необикновен кръстопът.

„Отърси се от страха и остави тази нощ на Господ“ — каза си той.

Вече виждаше огромната бронзова врата на Сикстинската капела, охранявана от четирима швейцарски гвардейци. Те я отключиха и я отвориха. Всички вътре обърнаха глави към него. Шамбеланът погледна черните раса и червените пояси. Знаеше какви планове има за него Бог. В неговите ръце бе съдбата на Църквата.

Той се прекръсти и прекрачи прага.

Глава 48

Журналистът от Би Би Си Гънтър Глик се потеше в буса, паркиран в източния край на плошад „Св. Петър“, и проклинаше отговорния си редактор. Въпреки че първата му месечна характеристика изобилстваше на суперлативи — находчив, интелигентен, надежден — ето че го бяха пратили на „папско бдение“ във Ватикана. Той си напомни, че репортерската работа в Би Би Си е много по-прецизна от фабрикуването на измислици в жълтите вестници, но така или иначе, това не беше неговата представа за журналистика.

Задачата му бе проста. Обидно проста. Да виси тук, докато група дъртофелници изберат новия си главен дъртофелник, и после да излезе навън за петнадесетсекундния си репортаж „на живо“ на фона на Ватикана.

Върхът.

На Глик не му се вярваше, че Би Би Си все още праща репортери да отразяват тия глупости. „Наоколо не се вижда и пукнат репортер от американските телевизионни мрежи. Как ли пък не!“ Защото батковците си знаеха работата. Гледаха Си Ен Ен, обобщаваха информацията и заснемаха репортажите си „на живо“ пред син екран, върху който налагаха архивни видеозаписи за реалистичен фон. В Ем Ес Ен Би Си даже използваха машини за вятър и дъжд, за да придават автентичност на материалите. Зрителите вече не искаха истината — искаха забавления.

Той погледна през предното стъкло. Обземаше го все по-дълбоко униние. Величествената грамада на Ватикана се издигаше пред него като мрачно доказателство за това на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо.

— Какво съм постигнал в живота си аз? — запита се Глик на глас. — Нищо.

— Тогава се откажи — обади се зад него женски глас.

Той се сепна. Почти бе забравил, че не е сам. Репортерът се обърна към задната седалка, където тихо седеше операторката Чинита Макри и лъскаше очилата си.

Постоянно си лъскаше очилата. Чинита беше чернокожа, макар че предпочиташе да я наричат афроамериканка, възедра и адски умна. Пък й непрекъснато го натякваше. Беше доста странна, обаче Глик я харесваше. И спокойно можеше да се възползва от компанията й.

— Какъв е проблемът, Гънт? — попита Чинита.

— Какво правим тук?

Тя продължаваше да лъска очилата си.

— Документираме вълнуващо събитие.

— Старци, заключени на тъмно? Това ли му е вълнуващото?

— Нали знаеш, че ще идеш в ада?

— Вече съм там.

— Разказвай. — Говореше като майка му.

— Просто ми се ще да оставя нещо след себе си.

— Ти си публикувал материали във вестник.

— Да, но нищо сериозно.

— Уф, я стига. Чух, че си написал страхотна статия за тайния сексуален живот на кралицата с извънземни.

— Благодаря ти.

— Ей, положението се оправя. Днес ще направиш първите си петнайсет секунди телевизионна история.

Глик изпъшка. Вече чуваше водещия. „Благодаря, Гънтър, страхотен репортаж.“ После щеше да продължи с прогнозата за времето.

— Трябваше да кандидатствам за водещ.

Макри се засмя.

— Без никакъв опит ли? И с тая брада? Забрави.

Глик прокара пръсти през червеникавите косми по брадичката си.

— Мисля, че ми придава интелигентен вид.

Мобилният телефон в буса иззвъня и милостиво прекъсна поредната забележка на Чинита.

— Може да е редакторът — обнадеждено предположи той. — Дали не искат по-голям репортаж?

— За това събитие ли? — засмя се Макри. — Не преставаш да си мечтаеш.

Глик отговори с най-добрия си глас на водещ:

— Гънтър Глик, Би Би Си, на живо от Ватикана.

Мъжът отсреща имаше силен арабски акцент.

— Внимателно ме слушайте — каза той. — Сега ще променя живота ви.

Глава 49

Лангдън и Витория стояха сами пред двукрилата врата, която водеше към Тайния архив. Огромни килими покриваха мраморните подове, дистанционни охранителни камери надничаха иззад изваяните на тавана херувими. Лангдън определи стила като „стерилен ренесанс“. До сводестата врата висеше бронзова плочка.