Шестото клеймо - Страница 50

К оглавлению

Тя се изненада.

— Не си губиш времето. И какво пише там?

— Предполага се, че съдържа нещо, наречено „il segno“.

— Знака ли?

— Знак, насоки, сигнал… зависи от превода.

— Какъв знак?

Лангдън ускори ход.

— Тайно място. Галилеевите илюминати трябвало да се пазят от Ватикана, затова си устроили свръхсекретно място за срещи в Рим. Нарекли го Храм на просвещението.

— Доста дръзко е да наречеш някакво сатанистко скривалище „храм“.

Професорът поклати глава.

— Илюминатите на Галилей изобщо не били сатанисти. Те били учени, които почитали просветата, и просто се срещали в Храма на просвещението, за да могат спокойно да обсъждат забранени от Ватикана теми. Макар да знаем, че скривалището е съществувало, до ден днешен никой не е успял да го открие.

— Явно илюминатите са можели да пазят тайни.

— Категорично. Те не издали скривалището си на никой извън братството. Тази потайност ги пазела, но също поставяла пречки пред набирането на нови членове.

— Ако не пропагандирали принципите си, нямало как да увеличават броя си — следвайки го без усилие, каза Витория.

— Точно така. През трийсетте години на седемнайсети век вестта за Галилеевото братство започала да се разпространява и учени от цял свят тайно идвали в Рим с надеждата да се присъединят към илюминатите… мечтаели да погледнат с телескопа на Галилей и да чуят идеите на учителя. За съжаление обаче, поради илюминатската потайност, пристигащите тук учени не знаели нито къде се провеждат срещите, нито с кого могат да разговарят спокойно. Илюминатите имали нужда от свежа кръв, но не можели да си позволят да рискуват и да разгласят скривалището си.

Витория се намръщи.

— Звучи като situazione senza sоluzione.

— Да. Параграф двайсет и две.

— И как постъпили?

— Те били учени. Анализирали проблема и открили изход. При това блестящ. Илюминатите създали нещо като остроумна карта, насочваща към тяхното скривалище.

Витория го погледна скептично и забави крачка.

— Карта ли? Струва ми се безразсъдно. Ако някой екземпляр от картата попаднел в лоши ръце…

— Това не е било възможно — поясни Лангдън. — Не съществували никакви екземпляри. Тази карта не била обикновена, а огромна — нещо като пътека през града.

Младата жена забави ход още повече.

— Стрелки, нарисувани по тротоарите ли?

— Да, в известен смисъл. Картата се състояла от грижливо скрити символични знаци, поставени на обществени места из града. Всеки знак водел до следващия… и така нататък… пътека… водеща до скривалището на илюминатите.

Витория го погледна подозрително.

— Нещо като иманярска карта.

Лангдън се подсмихна.

— Така да се каже. Илюминатите нарекли върволицата от знаци Път на просвещението и всеки, който искал да постъпи в братството, трябвало да стигне до края му. Нещо като изпитание.

— Но ако наистина е искала да се добере до илюминатите, Католическата църква не е ли можела просто да последва знаците? — попита Витория.

— Не, Пътят бил таен. Загадка, създадена по такъв начин, че само някои хора да са в състояние да стигнат до илюминатския храм. Илюминатите я проектирали като своего рода посвещаване, което играело ролята не само на предпазна мярка, но и на пресяване, гарантиращо, че само най-умните учени могат да открият знаците.

— Не ми се вярва. През седемнайсети век духовниците са били сред най-образованите хора. Ако знаците са били поставени на обществени места, във Ватикана със сигурност е имало хора, които са можели да ги разгадаят.

— Естествено — съгласи се Лангдън, — Стига да са знаели за тези знаци. Но те не са знаели. И изобщо не ги забелязвали, защото илюминатите ги създали така, че духовниците да не заподозрат какво представляват. Приложили метод, който в науката за символите е известен като „симулация“.

— Маскировка.

Лангдън се изненада.

— Откъде знаеш този термин?

— Същото е в естествознанието. Най-сигурното защитно средство в природата. Опитай се да различиш риба-тръбач, която плува вертикално сред водораслите.

— Добре. Илюминатите заимствали същата идея. Те създали знаци, които се сливали с фона на древен Рим. Не можели да използват амбиграми и научни символи, защото щяло да е прекалено очебийно, затова се обърнали към един художник от братството — същият анонимен талант, който създал амбиграмата „илюминати“ — и му възложили да извае четири скулптури.

— Илюминатски скулптури!

— Да, скулптури, които се подчинявали на две строги условия. Първо, скулптурите трябвало да приличат на останалите произведения на изкуството в Рим… произведения на изкуството, които да не привличат вниманието на Ватикана.

— Религиозно изкуство.

Обзет от вълнение, Лангдън кимна и заговори по-бързо:

— Второто условие било четирите скулптури да имат съвсем конкретни теми. Всяка от тях трябвало да е свързана с един от четирите елемента.

— Четири елемента ли? — възкликна Витория. — Та те са над сто.

— Не и през седемнайсети век — припомни й Лангдън. — Първите алхимици вярвали, че цялата вселена е изградена само от четири елемента: земя, въздух, огън и вода.

Ранният кръст, знаеше професорът, бе най-разпространеният символ на четирите елемента, които се представляваха от четирите му рамене. Освен това обаче в историята съществуваха буквално десетки символични изображения на елементите — питагорейските цикли на живота, китайският Хонг-Фан, мъжките и женските рудименти на Юнг, зодиакалните квадранти, дори мюсюлманите почитаха четирите древни елемента… макар че в исляма те бяха известни като „квадрати, облаци, мълния и вълни“. Лангдън обаче винаги се бе вледенявал от тяхната по-модерна употреба — масонските четири степени на абсолютно посвещаване: земя, въздух, огън и вода.