Шестото клеймо - Страница 48

— Имате ли доказателство за твърдението си?

— Да.

— С удоволствие ще приема информацията, но политиката на мрежата не позволява да съобщаваме телефонните номера на репортерите си, освен ако…

— Разбирам. Ще се обадя в друга телевизия. Благодаря, че ми отделихте от времето си. Дочува…

— Един момент — спря го редакторката. — Бихте ли почакали?

Тя го включи на изчакване и проточи шия. Пресяването на важните съобщения в никакъв случай не бе точна наука, но този човек бе издържал две от негласните изпитания на Би Би Си за автентичност на телефонен източник. Беше отказал да си даде името и бе готов да затвори. Лудите и търсачите на слава обикновено хленчеха и умоляваха.

За нейно щастие, репортерите живееха във вечен страх да не пропуснат голямата сензация, затова рядко я ругаеха, че от време на време им препраща някой психар. Можеха да й простят няколко изгубени минути, но не и пропуснатата водеща новина.

Редакторката се прозя, погледна компютъра си и въведе ключовата дума „Ватикана“. Когато видя името на репортера, отразяващ избора на папа, се подсмихва — новак, идващ от някакъв долнокачествен лондонски таблоид, за да поеме част от по-досадните материали. Явно беше започнал от най-долното стъпало.

Сигурно беше вбесен, че цяла нощ ще чака, за да направи десетсекундния си видеорепортаж на живо. Най-вероятно щеше да е благодарен за нарушаването на еднообразието.

Редакторката записа сателитния му вътрешен номер. После запали нова цигара и го съобщи на непознатия мъж.

Глава 45

— Няма да се получи — каза Витория, която крачеше нервно в папския кабинет и погледна шамбелана. — Даже да филтрират електронните смущения, специалистите от швейцарската гвардия трябва да са точно до контейнера, за да засекат сигналите му. Ако контейнерът изобщо е на достъпно място… а не е скрит зад други прегради. Ами ако е заровен в метална кутия някъде из Ватикана? А може да е в метален тръбопровод. Тогава няма как да го открият. Ами ако в швейцарската гвардия наистина са се внедрили илюминати? Не можем да сме сигурни, че претърсването ще е сериозно.

Шамбеланът изглеждаше изтощен.

— Какво предлагате, госпожице Ветра?

Витория се раздразни. „Не е ли очевидно?!“

— Предлагам веднага да вземете други предпазни мерки. Въпреки всичко можем да се надяваме, че търсенето на командира ще завърши с успех. Но я погледнете през прозореца. Виждате ли онези хора? Онези сгради оттатък площада? Онези журналистически коли? Туристите? Напълно е възможно да са в радиуса на взрива. Трябва да действате незабавно.

Карло Вентреска разсеяно кимна. Витория се ядоса още повече. Оливети беше убедил всички, че има предостатъчно време. Ала тя знаеше, че ако изтече информация за проблема във Ватикана, целият район за броени минути ще се напълни със зяпачи. Бе го видяла веднъж в сградата на швейцарския парламент. Бяха взети заложници, терористите имаха бомба, но пред парламента се бяха струпали стотици хора, за да присъстват на развръзката. Въпреки предупрежденията на полицията, че са в опасност, те се бяха опитвали да се приближат още повече. Нищо не привличаше човешкото любопитство така, както човешката трагедия.

— Синьоре, човекът, който е убил баща ми, е на свобода — настоя младата жена. — Копнея да напусна това място и да се хвърля по петите му. Само че аз стоя във вашия кабинет… защото имам отговорност към вас. Към вас и другите. Хора са изложени на опасност, синьоре. Чувате ли ме?

Шамбеланът не отговори.

Витория чуваше бясното туптене на сърцето си. „Защо швейцарската гвардия да не може да намери онзи илюминатски убиец? Той е ключът! Той знае къде е антиматерията… по дяволите, той знае къде са кардиналите! Ако хванем убиеца, всичко ще си дойде на мястото.“

Усещаше, че започва да губи самообладание — чуждо за нея състояние, което смътно си спомняше от детството си, от годините, прекарани в сиропиталището, чувство за пълно безсилие. „Не си безпомощна — каза си младата жена. — Никога не си безпомощна.“ Ала безполезно. Мислите й я смазваха. Витория беше учен и решаването на проблеми никога не я бе затруднявало. Но този проблем нямаше решение. „Какви данни ти трябват? Какво искаш?“ Тя си наложи да диша дълбоко, но за пръв път в живота й не се получи. Задушаваше се.

* * *

Лангдън имаше главоболие и се чувстваше така, сякаш се носи по периферията на рационалността. Наблюдаваше Витория и шамбелана, ала зрението му беше замъглено от ужасни образи: експлозии, прииждащи журналисти, жужащи камери, четирима жигосани мъже.

„Шайтан… Луцифер… Носителят на светлина… Сатана…“

Професорът пропъди дяволските видения от ума си. „Пресметлив тероризъм — като се мъчеше да се върне в действителността, си напомни той. — Грижливо подготвен хаос.“ Спомни си за един семинар в Радклиф, който бе посещавал, докато се беше занимавал с преторианската символика. Лекциите напълно бяха променили представите му за тероризма.

— Тероризмът има само една цел — бе казал преподавателят.

— Каква?

— Смъртта на невинни хора? — беше предположил един от студентите.

— Не, смъртта е само вторичен продукт на тероризма.

— Демонстрация на сила?

— Не. Няма по-слабо убеждение.

— Всяване на страх?

— Добре казано. Целта на тероризма е всяване на ужас и страх. Страхът подрива вярата в реда, отслабва врага отвътре… поражда безпокойство в масите. Запишете си го. Тероризмът не е проява на гняв. Тероризмът е политическо оръжие. Отнемете на едно правителство фасадата на непогрешимост и вие сте отнели вярата на народа.