Лангдън погледна швейцареца.
— Стъклото е доста тънко, а пистолетът е доста голям.
— Какво ще ми направи? Да не би да ме застреля, задето съм се обадила по телефона?
— Кой го знае, по дяволите! Това място е адски странно и както е тръгнало…
— Другата възможност е да прекараме следващите пет часа и четирийсет и осем минути във ватиканския затвор — прекъсна го Витория. — Поне ще гледаме от първия ред, когато избухне антиматерията.
Професорът пребледня.
— Но гвардеецът на мига ще повика Оливети. Освен това там има двайсет бутона. И не виждам да са обозначени. Да не мислиш да ги проверяваш един по един, докато извадиш късмет?
— Не — отвърна тя и се приближи до телефона. — Само първия. — Вдигна слушалката и натисна най-горния бутон. — Залагам един от ония долари с илюминатския символ в джоба ти, че това е папският кабинет. Какво друго може да има първостепенно значение за командира на швейцарската гвардия?
Лангдън нямаше време да отговори. Гвардеецът пред вратата започна да чука по стъклото с дръжката на пистолета си и да маха на Витория да остави слушалката.
Тя му намигна. Швейцарецът се разяри.
— Дано си права, щото тоя приятел хич не изглежда доволен! — каза Лангдън.
— По дяволите! — изруга Витория. — Телефонен секретар.
— Какво? — ахна Лангдън. — Папата има телефонен секретар?!
— Не беше кабинетът на папата. — Тя затвори. — А седмичното меню на ватиканската столова.
Лангдън мрачно се усмихна на гвардееца, който гневно се взираше през стъклото и викаше Оливети по радиостанцията си.
Телефонната централа на Ватикана се намира в Ufficio di communicazione зад сградата на пощата. Това е сравнително малко помещение, в което има централа Корелко 141 с осем линии. През нея минават по две хиляди обаждания дневно, повечето от които директно се насочват към автоматичната информационна система.
Тази вечер единственият дежурен телефонист спокойно си седеше и пиеше чай. Беше горд, че е един от шепата служители, които имаха право да останат във Ватикана. Разбира се, тази чест донякъде се опорочаваше от присъствието на швейцарските гвардейци пред вратата му. „Придружители до тоалетната — помисли си телефонистът. — О, какви унижения трябва да търпим в името на светия конклав.“
За щастие, тази вечер почти нямаше обаждания. А може и да не беше за щастие, каза си той. През последните няколко години световният интерес към събитията във Ватикана като че ли бе поотслабнал. От пресслужбата се бяха надявали, че конклавът ще вдигне повече шум. За съжаление обаче, въпреки че площад „Св. Петър.“ гъмжеше от коли на пресата, те, изглежда, бяха от обичайните италиански и европейски медии. Присъстваха само една-две глобални мрежи… пък и те несъмнено бяха пратили своите giornalisti secondary.
Телефонистът вдигна чашата си и се зачуди колко ще продължи тази вечер. „Докъм полунощ — предположи той. От години повечето вътрешни хора узнаваха кой е най-вероятният кандидат за папа много преди свикването на конклава и самото събитие по-скоро представляваше три-четири часов ритуал, отколкото действителен избор. Естествено някое разногласие в последния момент можеше да удължи церемонията до зори… че и повече. Конклавът от 1831 година беше продължил петдесет и четири дни. — Само че не и тази вечер“ — каза си телефонистът. Говореше се, че тъкмо този конклав ще е съвсем кратък.
Мислите му бяха прекъснати от звъна на един вътрешен номер. Той погледна мигащата червена лампичка и се почеса по темето. „Странно нещо — помисли си телефонистът. — Нулата. Кой може да се обажда в централата тази вечер? Кой освен мен е във Ватикана?“
— Citta del Vaticano, prego? — каза той в слушалката. Отсреща заговориха на бърз италиански. Телефонистът смътно позна акцента, типичен за швейцарските гвардейци — италиански с френско-швейцарско влияние. Човекът, който се обаждаше обаче, категорично не бе швейцарски гвардеец. И изобщо не беше мъж.
Телефонистът се стресна и едва не разля чая си. Отново стрелна с поглед таблото. Нямаше съмнение. Вътрешна линия. Обаждаха се от Ватикана. „Трябва да има някаква грешка! Жена във Ватикана? Тази вечер?“
Жената говореше бързо и бясно. Телефонистът имаше достатъчно дълъг стаж, за да усеща, когато си има работа с pazzo. Тази жена не му се струваше побъркана. Беше настойчива, но рационална. Хладнокръвна и ефикасна. Той смаяно изслуша молбата й.
— II camerlegno? — попита телефонистът, като продължаваше да се опитва да разбере откъде идва обаждането. — Не мога да ви свържа… Да, известно ми е, че е в папския кабинет, но… Бихте ли повторили коя сте вие?… И искате да го предупредите за… — Той я изслуша. Думите й го смущаваха все повече. „Всички били в опасност? Как? И откъде се обаждаш?“ — Може би трябва да ви свържа с швейцарската… — Телефонистът замълча. — Къде казвате, че сте? Къде?
Ужасено изслуша отговора й и взе решение.
— Изчакайте, моля — каза телефонистът и я превключи на чакане още преди жената да успее да реагира. После набра директната линия на командир Оливети. „Не е възможно да е…“
Отсреща вдигнаха незабавно.
— Per l’amore di Dio! — извика познат женски глас. — Веднага ме свържете!
Вратата на офиса на швейцарската гвардия със съскане се отвори. Гвардейците припряно направиха път на влетелия като ракета командир Оливети. Когато зави зад ъгъла към кабинета си, той видя, че Витория Ветра наистина стои до бюрото му и разговаря по личния му телефон.
Командирът мислено изруга, разярен закрачи към кабинета, отключи и отвори вратата.