Шестото клеймо - Страница 40

— Какво правите?!

Витория не му обърна внимание.

— Да — каза тя по телефона. — И трябва да ви предупредя…

Оливети изтръгна слушалката от ръката й и я вдигна до ухото си.

— Кой е там, по дяволите?

Раменете му за миг се прегърбиха.

— Да, camerlegno… — каза той. — Точно така, синьоре… но сигурността изисква… не, разбира се… задържам я тук за… естествено, но… — Командирът замълча. — Ясно — накрая отвърна той. — Веднага ще ги доведа.

Глава 39

Апостолическия дворец представлява конгломерат от сгради, разположени в близост със Сикстинската капела в североизточния ъгъл на Ватикана, и помещава папските покои и кабинета на папата.

Витория и Лангдън мълчаливо следваха командир Оливети, който ги водеше по дълъг коридор в стил рококо. Мускулите на тила му пулсираха от гняв. Изкачиха се по едно стълбище и влязоха в просторно, слабо осветено преддверие.

Когато видя шедьоврите, Лангдън се смая: идеално запазени бюстове, гоблени, фризове — творби, струващи стотици хиляди долари. Малко по-нататък минаха покрай алабастров фонтан. Оливети зави наляво в една ниша и се приближи до огромен портал.

— Ufficio di Papa — съобщи той и язвително погледна Витория. Тя се пресегна покрай него и силно почука на вратата.

„Кабинетът на папата“ — помисли си Лангдън. Не можеше да повярва, че стои пред едно от най-светите помещения в световната религия.

— Avanti! — извика някой отвътре.

Когато вратата се отвори, професорът заслони очите си с длан — слънчевата светлина го заслепи. Гледката пред него постепенно се фокусира.

Кабинетът на папата повече приличаше на бална зала, отколкото на работно помещение. Подът бе от червен мрамор, прекрасни фрески украсяваха стените. От тавана висеше грамаден полилей, от сводестите прозорци се разкриваше зашеметяваща панорама към обления в слънце площад „Св. Петър“.

„Господи — помисли си Лангдън. — Това се казва стая с истински изглед.“

На украсеното с дърворезби бюро в отсрещния край на помещението седеше мъж и бързо пишеше.

— Avanti! — повтори той, остави писалката и им махна с ръка да се приближат.

Оливети ги поведе със скованата си войнишка походка.

Мъжът се изправи и погледна двамата си посетители.

Шамбеланът изобщо не приличаше на немощните блажени старци, като каквито Лангдън обикновено си представяше обитателите на Ватикана. Не носеше нито броеница, нито разпятие. Нито пък тежки одежди. Простото му черно расо сякаш подчертаваше високия му ръст. Изглеждаше четиридесетинагодишен, истински младенец според ватиканските стандарти. Имаше изненадващо красиво лице, гъста къдрава кестенява коса и зелени очи, които като че ли горяха с огъня на вселенските загадки. Когато се приближи обаче, Лангдън видя, че е крайно изтощен — като човек, преживял най-тежките петнадесет дни в живота си.

— Аз съм Карло Вентреска — на перфектен английски се представи той. — Шамбелан на покойния папа. — Говореше непринудено и любезно, с едва доловим италиански акцент.

— Витория Ветра — каза младата жена, пристъпи напред и протегна ръка. — Благодаря ви, че ни приехте.

Оливети потръпна, когато шамбеланът стисна ръката й.

— Това е Робърт Лангдън — продължи Витория. — Професор по история на религията от Харвардския университет.

— Padre — с най-добрия си италиански акцент каза Лангдън, сведе глава и протегна ръка.

— Не, не — възрази Карло Вентреска и го накара да се изправи. — Кабинетът на Негово светейшество не ме прави свят. Аз съм обикновен свещеник — шамбелан, който служи в момент на нужда.

Лангдън вдигна глава.

— Моля, седнете — каза шамбеланът и подреди три стола до бюрото си. Лангдън и Витория седнаха. Оливети очевидно предпочиташе да остане прав.

Карло Вентреска се настани на бюрото, сключи ръце, въздъхна и погледна гостите си.

— Синьоре — отново се обади командирът. — Аз съм виновен за облеклото на тази жена. Аз…

— Не ме безпокои облеклото й — прекалено уморен, за да се занимава с подробности, отново го прекъсна шамбеланът. — Безпокои ме това, че ватиканският телефонист ми се обажда половин час преди да започне конклавът и ми съобщава, че от вашия кабинет ме търси жена, за да ме предупреди за огромна опасност, за която не съм осведомен.

Оливети стоеше изпънат като войник на строеви преглед.

Присъствието на шамбелана почти хипнотизираше Лангдън. Колкото и да бе млад и изтощен, свещеникът имаше излъчване на митичен герой — обгръщаше го ореол от обаяние и властност.

— Синьоре — извинително, ала упорито възрази командирът. — Въпросите на сигурността не са ваш проблем. Вие имате други задължения.

— Напълно съм наясно с другите си задължения. Наясно съм също, че като direttore intermediario, аз нося отговорност за сигурността и благосъстоянието на всички участници в конклава. Какво става тук?

— Положението е овладяно.

— Явно не е.

— Моля ви, отче — обади се Лангдън, извади смачкания факс и го подаде на шамбелана.

Командир Оливети пристъпи напред и се опита да се намеси.

— Отче, моля ви, не обременявайте мислите си с…

Без да му обърне внимание, Карло Вентреска взе факса и когато видя образа на убития Леонардо Ветра, сепнато ахна.

— Кой е този човек?

— Това е баща ми — с треперещ глас отвърна Витория. — Той беше свещеник и учен. Убиха го снощи.

Изражението на шамбелана мигом омекна. Той я погледна.

— Много съжалявам, скъпо дете. — Карло Вентреска се прекръсти и отново сведе поглед към факса. В очите му сякаш се плискаха вълни на ужас. — Кой би… и това клеймо на… — Шамбеланът замълча и внимателно се вгледа в изображението.