Шестото клеймо - Страница 38

— Но е тук. И вие отговаряте пред него.

Комендантът скръсти ръце.

— Господин Лангдън, даже да е вярно, че по време на конклава ватиканският устав поверява изпълнителната власт на шамбелана, това е само защото той не подлежи на избор за папа и следователно е безпристрастен. Все едно да умре вашият президент и някой от секретарите му временно да заеме неговото място в Овалния кабинет. Шамбеланът е млад и има доста ограничени познания в областта на мерките за сигурност, пък и на всичко останало. С една дума, в момента аз съм главен тук.

— Заведете ни при него — настоя Витория.

— Невъзможно. Конклавът започва след четирийсет минути. Шамбеланът е в папския кабинет. Нямам намерение да го смущавам с проблеми на охраната.

Витория отвори уста да възрази, ала бе прекъсната от почукване на вратата. Оливети отвори.

На прага стоеше гвардеец в пълна униформа. Той посочи часовника си.

— Е L’ora, comandante.

Комендантът погледна собствения си часовник и кимна. После се обърна към Лангдън и Витория като съдия, който обмисля съдбата им.

— Последвайте ме. — Оливети ги изведе от контролния център и се запъти към малко помещение със стъклени стени в отсрещния край на залата. — Това е кабинетът ми. — Той ги покани вътре. В стаята нямаше нищо особено — разхвърляно бюро, кантонерки, сгъваеми столове, машина за изстудяване на вода. — Ще се върна след десет минути. Съветвам ви през това време да решите какво ще предприемете.

— Не можете да ни оставите! — възкликна Витория. — Този контейнер е…

— Нямам време за такива неща — даде отдушник на нетърпението си Оливети. — Може би трябва да ви арестувам до края на конклава, когато ще имам време.

— Синьоре — подкани го гвардеецът и пак посочи часовника си. — Spazzare di capella.

Комендантът кимна и понечи да излезе от кабинета.

— „Spazzare di capella“? — попита Витория. — Отивате да претърсите църквата ли?

Оливети се обърна и я прониза с поглед.

— Претърсваме за електронни подслушващи устройства, госпожице Ветра — въпрос на дискретност. — Той посочи краката й. — Не очаквам от вас да разберете такова нещо.

С тези думи комендантът затръшна вратата толкова силно, че тежкото стъкло издрънча, бързо извади ключ и заключи.

— Idiota! — извика Витория. — Нямате право да ни държите тук!

Лангдън видя през стъклото, че Оливети каза нещо на гвардееца, който кимна. Докато комендантът излизаше от залата, гвардеецът се обърна, скръсти ръце на гърдите си и ги загледа. На хълбока му висеше пистолет.

„Идеално — помисли си професорът. — Направо идеално, мама му стара.“

Глава 37

Витория гневно се взираше в швейцарския гвардеец пред заключената врата. Той й отвръщаше със същото. Пъстрият му костюм подчертаваше зловещото му излъчване.

„Che fiasco — помисли си младата жена. — Да те охранява въоръжен мъж по пижама.“

Лангдън мълчеше и тя се надяваше, че напряга харвардския си мозък, за да измисли как да се измъкнат. Изражението му обаче показваше, че по-скоро е смаян, отколкото потънал в размисъл. Витория съжали, че го е забъркала в тази история.

Първата й реакция бе да извади мобилния си телефон и да се обади на Кьолер, ала знаеше, че е глупаво. Гвардеецът сигурно щеше да влезе и да й вземе телефона, а и ако пристъпът на директора следваше обичайния си курс, той все още не беше на себе си. Не че имаше значение… В момента Оливети едва ли щеше да послуша когото и да било.

„Спомни си! — каза си Витория. — Спомни си изхода от това изпитание!“

Това беше стар будистки философски трик. Вместо да търси решение на потенциално непреодолимо предизвикателство, тя караше ума си просто да си го спомни. Презумпцията, че някога е знаела отговора, създаваше нагласата, че той съществува… и отхвърляше обременителното усещане за безпомощност. Младата жена често прилагаше този метод, за да решава научни загадки… които според повечето хора нямаха решение.

В момента обаче този номер не даваше резултат. Затова Витория обмисли възможностите… и приоритетите. Трябваше да предупреди някого. Някой във Ватикана трябваше да я приеме на сериозно. Но кой? Шамбеланът ли? Как? Намираше се в стъклена кутия само с един изход.

„Средствата — помисли си тя. — Винаги има средства. Преоцени обстановката.“

Инстинктивно отпусна рамене, затвори клепачи и три пъти дълбоко напълни дробовете си с въздух. Усети, че сърдечният й ритъм се забавя, мускулите й се отпуснаха. Хаотичната паника в главата й се изпари. „Добре, освободи мислите си. Какви са преимуществата на това положение? С какво разполагаш?“

Възвърнал спокойствието си, аналитичният ум на Витория Ветра представляваше мощно оръжие. След няколко секунди тя осъзна, че затворът всъщност е техният ключ към свободата им.

— Ще се обадя по телефона — внезапно каза Витория.

Лангдън вдигна поглед.

— Мислех да ти предложа да позвъниш на Кьолер, само че…

— Не на Кьолер.

— А на кого?

— На шамбелана.

Професорът съвсем се обърка.

— Искаш да се обадиш на шамбелана ли? Но как?

— Оливети каза, че шамбеланът е в папския кабинет.

— Добре. Знаеш ли личния номер на папата?

— Не. Но няма да се обадя от своя телефон. — Тя кимна към модерната телефонна система на бюрото на Оливети. Устройството разполагаше с множество бутони за автоматично набиране. — Шефът на охраната трябва да има пряка връзка с кабинета на папата.

— Обаче на няма и два метра от нас има тежкоатлет с пистолет.

— И ние сме заключени вътре.

— И какво от това?

— Гвардеецът е заключен отвън. Това е личният кабинет на Оливети. Съмнявам се, че някой друг има ключ.