Шестото клеймо - Страница 35

Лангдън кимна. Смътно си спомняше, че преди конклава кардиналите прекарват в Сикстинската капела два часа в тих размисъл и обсъждания с колеги от целия свят. Това време бе предназначено за подновяване на дружбата сред кардиналите и улесняване на избирателния процес.

— Ами останалите обитатели и служители на Ватикана?

— До края на конклава нямат право да влизат в града поради съображения за сигурност и секретност.

— Кога свършва конклавът?

Швейцарецът сви рамене.

— Бог знае.

Тези думи прозвучаха странно буквално.

* * *

След като паркира електромобила на широката морава точно зад базиликата „Св. Петър“, гвардеецът поведе Лангдън и Витория по каменната рампа към мраморния площад зад черквата. Тримата го прекосиха, минаха през триъгълен двор, пресякоха Виа Белведере и се озоваха сред група сгради, разположени плътно една до друга. Лангдън знаеше достатъчно италиански от заниманията си с история на изкуството, за да разбере надписите на Ватиканската печатница, лабораторията за реставрация на гоблени, ръководството на пощата и черквата „Св. Ана“. Прекосиха втори площад и стигнаха до целта си.

Сградата на швейцарската гвардия се намира на североизток от базиликата „Св. Петър“ в съседство с II согро di vigilanza. Каменната постройка е ниска и правоъгълна. От двете страни на входа като мраморни статуи стояха гвардейци.

Лангдън трябваше да признае, че не изглеждат чак толкова смехотворни. Макар че също носеха синьо-златни униформи, тези швейцарци държаха в ръце традиционните „ватикански алебарди“ — два и половина метрови пики с наточено като бръснач острие, за които се твърдеше, че обезглавили безчет мюсюлмани в защита на кръстоносците християни през XV век.

Когато Лангдън и Витория се приближиха, двамата гвардейци пристъпиха напред и препречиха входа с кръстосани алебарди. Единият смутено погледна пилота и каза:

— I pantaloni. — И посочи късите панталони на младата жена.

Пилотът махна с ръка.

— II comandante vuole vederli subito.

Гвардейците се намръщиха и неохотно се отдръпнаха настрани.

* * *

Вътре беше прохладно и изобщо не приличаше на административните охранителни офиси, които си представяше Лангдън. В орнаментираните и безупречно мебелирани коридори имаше картини, които всеки музей по света със сигурност би се радвал да постави в главната си галерия.

Пилотът посочи едно стръмно стълбище.

— Надолу, моля.

Лангдън и Витория се заспускаха по белите мраморни стъпала между скулптури на голи мъжки тела. Всички статуи бяха със смокинови листа, по-светли от цвета на самите творби.

„Голямата кастрация“ — помисли си професорът.

Това бе една от най-страшните трагедии в ренесансовото изкуство. През 1857 г. папа Пий IX решил, че точното изображение на мъжкото тяло може да събуди похот във Ватикана. Затова взел длето и чук и отсякъл гениталиите на всички мъжки статуи в града, обезобразявайки творби на Микеланджело, Браманте и Бернини. Гипсовите смокинови листа бяха предназначени да скрият щетите. Бяха кастрирани стотици скулптури. Лангдън често се питаше дали някъде не се съхранява грамаден сандък с каменни пениси.

— Насам — каза гвардеецът.

Бяха стигнали до тежка стоманена врата. Швейцарецът набра електронен код и вратата с плъзгане се отвори. Лангдън и Витория влязоха.

Вътре цареше пълен хаос.

Глава 36

Лангдън застана на прага и обходи с поглед разкрилия се пред тях сблъсък на векове. В залата имаше ренесансова библиотека с вградени лавици, ориенталски килими, шарени гоблени… и в същото време навсякъде бяха пръснати свръхмодерни устройства — компютри, факсове, електронни карти на ватиканския комплекс и телевизори, предаващи Си Ен Ен. Мъже с пъстри панталони трескаво пишеха на клавиатури и напрегнато слушаха с помощта на футуристични слушалки.

— Почакайте тук — каза швейцарецът.

Той се приближи до изключително висок, жилав мъж в тъмносиня военна униформа, който приказваше по мобилен телефон и стоеше толкова изправен, че почти бе извит назад. Пилотът му каза нещо и мъжът стрелна Лангдън и Витория s поглед, кимна, обърна се с гръб към тях и продължи разговора си.

Гвардеецът се върна.

— Командир Оливети ще се срещне с вас след малко.

— Благодаря.

Пилотът ги остави и се заизкачва обратно по стълбището. Лангдън се загледа в командир Оливети, осъзнал, че той всъщност е главнокомандващ на въоръжените сили на цяла една страна. Двамата с Витория наблюдаваха оживената активност в залата. Ярко облечени гвардейци се суетяха наоколо и крещяха на италиански.

— Continua cercando! — викаше един по телефона.

— Probasti il museo? — питаше друг.

Лангдън нямаше нужда да знае добре италиански, за да разбере, че търсенето е вече в ход. Това бе добре. Лошото беше, че явно все още не бяха намерили антиматерията.

— Как си? — попита той Витория.

Тя сви рамене и се усмихна уморено.

Когато най-после затвори мобилния си телефон и се приближи към тях, командирът сякаш растеше с всяка следваща крачка. Лангдън също бе висок и не беше свикнал да го гледат отвисоко. Професорът веднага усети, че командир Оливети е преживял много бури. Тъмната му коса бе късо подстригана и в очите му пламтеше онази сурова решителност, която се постига само с години упорита подготовка. Движеше се с непреклонна прецизност и дискретно скритата зад ухото му слушалка го правеше да прилича повече на агент от американската Секретна служба, отколкото на швейцарски гвардеец.

Командирът се обърна към тях на английски със силен акцент. Гласът му беше изненадващо тих за толкова едър човек, почти шепот, издаващ стегната, военна ефикасност.