Кардинал Мортати вдигна поглед към пищния таван на Сикстинската капела и потърси миг на тихо съзерцание. Между украсените с фрески стени отекваха гласовете на кардинали от различни страни. Те се блъскаха в осветения със свещи храм, възбудено шушукаха и се съветваха на множество езици, универсални сред които бяха английският, италианският и испанският.
Обикновено в черквата нахлуваше обилна светлина — дълги снопове, пронизващи мрака като лъчи от рая, — ала не и днес. Обичаят изискваше всички прозорци да са покрити с черно кадифе, така че никой отвътре да не може да праща сигнали и да се свързва по какъвто и да било начин с външния свят. В тъмнината блещукаха само свещи… мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци.
„Каква чест, че на мен се падна да ръководя това свято събитие“ — помисли си Мортати. Над осемдесетгодишните кардинали бяха прекалено стари, за да подлежат на избор, затова не участваха в конклава, но седемдесет и девет годишният Мортати бе най-възрастен от присъстващите и ръководеше процедурите.
В съответствие с традицията, кардиналите се събраха тук два часа преди конклава, за да поговорят с приятелите си и за последен път да обсъдят решението си. В 19:00 щеше да се появи шамбеланът на покойния папа, да прочете встъпителна молитва и да си тръгне. После швейцарската гвардия щеше да запечата портите и да заключи всички кардинали вътре. Тогава щеше да започне най-старият и най-потаен политически ритуал. Кардиналите нямаше да бъдат освободени, докато не решат кой от тях ще е новият папа.
Конклавът. Дори името съдържаше в себе си потайност. На латински „con clave“ буквално означаваше „заключен с ключ“. Кардиналите нямаха право да влизат във връзка с никого от външния свят. Никакви телефонни разговори. Никакви съобщения. Никакво шушукане през вратата. Конклавът представляваше вакуум, който не биваше да се нарушава от нищо външно. Това гарантираше спазването на принципа „solum Deum prae oculis“… „единствено Бог пред очите“.
Естествено, пред стените на черквата чакаха медиите и правеха догадки кой кардинал ще оглави милиарда католици по света. Конклавите създаваха напрегната, политически заредена атмосфера и през вековете се бяха оказвали опасни — отравяния, юмручни схватки, дори убийства в светия храм. „Стара история — помисли си Мортати. — Тазвечерният конклав ще е единен, блажен и главно… кратък.“
Или поне така се предполагаше.
Сега обаче се бе случило нещо неочаквано. Кой знае как от черквата липсваха четирима кардинали. Мортати знаеше, че всички изходи на Ватикана са завардени и отсъстващите кардинали не могат да стигнат далеч, но въпреки това до встъпителната молитва оставаше по-малко от час и той беше обзет от дълбоко смущение. В края на краищата четиримата не бяха обикновени кардинали. А кардиналите.
Избраниците.
Като ръководител на конклава, Мортати вече бе предупредил по съответните канали швейцарската гвардия. Все още нямаше никакви сведения. Другите кардинали вече бяха забелязали озадачаващото отсъствие. Бяха започнали да шушукат. Тъкмо тези четирима кардинали не биваше да закъсняват! Мортати се опасяваше, че в крайна сметка може би им предстои дълга нощ.
Той си нямаше и представа колко дълга.
Заради шума и от съображения за безопасност, хеликоптерната площадка на Ватикана се намира в северозападния край на комплекса, колкото може по-далеч от базиликата „Св. Петър“.
— Кацнахме — съобщи пилотът, слезе и отвори плъзгащата се врата.
Лангдън се измъкна от кабината и се обърна да помогне на Витория, но тя с лекота скочи на земята. Всички мускули в тялото й сякаш имаха една-единствена цел — да открият антиматерията преди да се е стигнало до непоправимото.
След като постави светлоотразяващ сенник на предното стъкло на вертолета, швейцарецът ги поведе към голям електромобил, който ги очакваше до площадката. Безшумното превозно средство потегли по западната граница на държавата — бетонна стена, висока петнадесет метра и достатъчно дебела, за да спре дори танкова атака. На разстояние петдесет метра един от друг стояха на пост швейцарски гвардейци. Колата рязко зави надясно по Биа дела Осерваторио. На всички страни сочеха знаци:
ПАЛАЦО ГОВЕРНАТОРИО
КОЛЕДЖО ЕТИОПИАНА
БАЗИЛИКА САН ПИЕТРО
КАПЕЛА СИСТИНА
Продължиха по отлично поддържания път покрай ниска правоъгълна сграда с надпис „РАДИО ВАТИКАНА“. За удивление на Лангдън, това бе центърът на най-слушаната радиопрограма на света — „Радио Ватикана“, — който разпространяваше словото Божие до милиони слушатели по земното кълбо.
— Attenzione — каза пилотът и рязко зави по еднопосочна отбивка.
Професорът едва повярва на очите си. Точно пред тях се издигаше задната страна на базиликата „Св. Петър“, гледка, осъзна той, която почти никой не беше виждал. Надясно се извисяваше Дворецът на трибунала, пищната папска резиденция, на чиито барокови орнаменти можеше да съперничи единствено Версай. Строгата наглед сграда на Палацо Говернаторио, която в момента оставаше зад тях, помещаваше градската администрация на Ватикана. А вляво се намираше масивната правоъгълна постройка на Ватиканския музей. Лангдън знаеше, че този път няма да има време да разгледа музея.
— Защо няма никой? — като се озърташе към пустите морави и алеи, попита Витория.
Швейцарецът погледна черния си военен часовник — странен анахронизъм под широкия му ръкав.
— Кардиналите са се събрали в Сикстинската капела. Конклавът започва след по-малко от час.