Шестото клеймо - Страница 30

Ала имаше още нещо. Въпреки че се срамуваше да го признае, първоначалният му ужас от местонахождението на антиматерията не се дължеше само на опасността за живота на хората във Ватикана, но и на друго.

Изкуството.

В най-голямата художествена колекция на света имаше бомба с часовников механизъм. Ватиканският музей помещаваше над шестдесет хиляди безценни произведения в хиляда четиристотин и седем стаи — Микеланджело, да Винчи, Бернини, Ботичели. Питаше се дали ако се наложи, могат да се евакуират всички творби. Знаеше, че не е възможно. Много скулптури тежаха тонове. А и най-големите съкровища бяха архитектурни — Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, прочутото спирално стълбище на Микеланджело, водещо към Museo Vaticano — безценни свидетелства за творческия му гений. Лангдън се зачуди след колко време ще се изтощи батерията на контейнера.

— Благодаря ви, че дойдохте — тихо каза Витория.

Професорът се откъсна от унеса си и вдигна поглед. Младата жена седеше оттатък пътеката. Дори на студената флуоресцентна светлина от нея се излъчваше самообладание — почти магнетична хармония. Сега дишането й изглеждаше по-дълбоко, сякаш в нея се бе възпламенила искрата на самосъхранението… копнеж за справедливост и възмездие, подхранван от обичта към баща й.

Очите й безмълвно разкриваха признателността й.

Самолетът слабо се разтърси и Лангдън трепна от страх. Отново се почувства като в капан в този самолет без прозорци и се опита да си представи, че е на открито. Каква ирония! Защото се бе случило тъкмо на открито. Смазващ мрак. Професорът пропъди спомена от ума си. Стара история.

Витория го наблюдаваше.

— Вярвате ли в Бог, господин Лангдън?

Въпросът го стресна. Сериозният й глас беше още по-разоръжаващ. „Дали вярвам в Бог?“ Бе се надявал да прекарат пътуването в по-лек разговор.

„Духовна загадка — помисли си той. — Така ме наричат приятелите ми.“ Макар че години наред беше изучавал религията, Лангдън не бе религиозен. Уважаваше въздействието на вярата, благотворителността на църквите, силата, която религията даваше на много хора… и все пак интелектуалното блокиране на съмнението, задължително, ако човек истински трябваше да „вярва“, винаги се беше оказвало прекалено голяма пречка за неговия научен ум.

— Ще ми се да вярвам — чу се да отвръща Лангдън.

Отговорът на Витория не съдържаше осъдителност или предизвикателство.

— Тогава защо не вярвате?

Той се подсмихва.

— Ами, не е толкова просто. Да имаш вяра изисква скокове на вярата, интелектуално допускане на чудеса — непорочни зачатия и божествени намеси. И после идват правилата за поведение. Библията, Коранът, будистките писания… всички те имат еднакви изисквания — и сходни наказания. Според тях, ако не живея по определени правила, ще ида в ада. Не мога да си представя Бог, който управлява по този начин.

— Надявам се, че не позволявате на студентите си така безсрамно да избягват въпросите.

Забележката го свари неподготвен.

— Моля?

— Господин Лангдън, не ви питам дали вярвате в онова, което казват за Бог хората. Питам ви дали вярвате в Бог. Има разлика. Свещените писания са разкази… истории и легенди за опитите на човек да разбере потребността си от смисъл на собственото си съществуване. Не ви моля да правите литературен анализ. Питам ви дали вярвате в Бог. Когато лежите под звездите, усещате ли божественото? Чувствате ли, че виждате делото на Божията ръка?

На Лангдън му трябваше доста време, за да обмисли въпроса й.

— Прекалено съм любопитна — извини се Витория.

— Не, просто…

— Сигурно обсъждате въпроси на вярата със своите студенти.

— Постоянно.

— И предполагам, че играете ролята на противник на религията. За да подклаждате спора.

Професорът се усмихна.

— Сигурно и вие преподавате.

— Не, но съм се учила от майстор. Баща ми можеше да поддържа и двете страни на Мьобиусова лента.

Лангдън се засмя и си представи изкусно изработена Мьобиусова лента — усукан хартиен пръстен, който технически имаше само една страна. За пръв път бе видял едностранната фигура в творбата на М. К. Ешер.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожице Ветра?

— Наричайте ме Витория. От това „госпожице Ветра“ се чувствам стара.

Той вътрешно въздъхна, внезапно усетил собствената си възраст.

— Аз съм Робърт.

— Щяхте да ме питате нещо.

— Да. Като учен и дъщеря на католически свещеник, какво мислите за религията вие?

Витория се замисли и отметна кичур коса от очите си.

— Религията е като език или рокля. Ние гравитираме около обичаите, с които сме израснали. В крайна сметка обаче всички твърдим едно и също. Че животът има смисъл. Че сме благодарни на силата, която ни е създала.

Лангдън се заинтригува.

— Искате да кажете, че това дали човек е християнин, или мюсюлманин се определя от месторождението му, така ли?

— Не е ли очевидно? Погледнете разпространението на религията по света.

— Значи вярата е въпрос на случайност?

— Едва ли. Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

На Лангдън му се искаше студентите му да могат да се изразяват толкова ясно. По дяволите, искаше му се той да може да се изразява толкова ясно.

— Ами Бог? — попита професорът. — Вярвате ли в Бог?

Витория дълго мълча.

— Науката ми показва, че Бог трябва да съществува. Разумът ми твърди, че никога няма да разбера Бог. Сърцето ми казва, че не съм създадена за това.