Шестото клеймо - Страница 29

К оглавлению

— Малкият ми Айнщайн.

Тя се намръщи.

— Той е имал грозна коса. Виждала съм го на снимка.

— Затова пък е имал умна глава. Обясних ти какво е доказал, нали?

Витория се ококори от ужас.

— Татко! Не! Ти ми обеща!

— Е равно на М по С на квадрат! — Той игриво я погъделичка. — Е равно на М по С на квадрат!

— Никаква математика! Казах ти! Мразя я!

— Радвам се да го чуя. Защото на момичетата изобщо не им е позволено да се занимават с математика.

Витория се закова на място.

— Наистина ли?

— Разбира се. Всеки го знае. Момичетата си играят с кукли. Момчетата се занимават с математика. Никаква математика за момичетата. На мен дори ми е забранено да разговарям с момиченца за математика.

— Какво?! Но това не е честно!

— Правилата са си правила. Абсолютно никаква математика за момиченца.

Витория се ужаси.

— Ама куклите са досадни!

— Съжалявам — отвърна баща й. — Мога да ти разкажа за математиката, но ако ни пипнат… — Той нервно огледа пустите хълмове.

Детето проследи погледа му.

— Добре — прошепна то. — Разкажи ми тихичко.

* * *

Движението на асансьора я сепна. Витория отвори очи. Него го нямаше.

Действителността я обгърна с ледената си хватка. Тя погледна Лангдън. Искрената загриженост в очите му бе като топлота на ангел хранител, особено в присъствието на студения Кьолер.

В ума й безмилостно запулсира една-единствена мисъл.

„Къде е антиматерията?“

Щеше да получи ужасяващия отговор само след миг.

Глава 30

— Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно се обадете в кабинета си.

Вратите на асансьора се отвориха към централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуредбата да е заглъхнало, всички електронни устройства на инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му. Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите лампички. Директорът беше излязъл на повърхността и с него отново имаше връзка.

„Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета си.“

Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна директора.

Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие беше стопило цялото напрежение помежду им.

Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната облегалка на инвалидната количка, набра вътрешния номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория и Лангдън безмълвно чакаха.

— Тук е… Кьолер — изхриптя директорът. — Да? Бях под земята, нямах връзка. — Докато слушаше, той се ококори. — Кой? Да, свържете ме. — Последва пауза. — Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на ЦЕРН. С кого говоря?

Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер.

— Този разговор не е за телефон — каза накрая директорът. — Идвам веднага. — Той пак се закашля. — Чакайте ме… на летище „Леонардо да Винчи“. След четирийсет минути. — Кьолер вече се задушаваше. Избухна в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: — Веднага намерете кутията… идвам. — После изключи телефона.

Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше като кораб в периферията на буря… подхвърлян от вълните, ала встрани от центъра на събитията.

„Чакайте ме на летище «Леонардо да Винчи»“ — отекваха в главата му думите на директора.

От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той усети, че в него се отваря врата… сякаш току-що бе прекрачил някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият свещеник/учен. Антиматерията. А сега и… целта.“ Летище „Леонардо да Винчи“ можеше да означава само едно.

И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е пресякъл границата. Че е повярвал.

„Пет килотона. Да бъде светлина.“

Появиха се двама санитари в бели престилки — прекосиха фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и ги загледаха.

Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън.

— Рим.

— Рим ли? — попита Витория. — Антиматерията в Рим ли е? Кой се обади?

Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха влажни.

— Швейцарците… — Той се задави и санитарите отново му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат, Кьолер хвана Лангдън за ръката. Професорът кимна. Знаеше.

— Идете… — изхриптя през маската Кьолер. — Идете… обадете ми се… — Санитарите го откараха.

Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед. После се обърна към Лангдън.

— В Рим ли? Но… какви швейцарци?

Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна:

— Швейцарската гвардия. Охраната на Ватикана.

Глава 31

Космическият самолет Х-33 с рев излетя в небето и се понесе на юг към Рим. Лангдън мълчеше. Последните петнадесет минути бяха минали като насън. Едва след като разказа на Витория за илюминатите и тяхната борба срещу Ватикана, започваше да осъзнава положението, в което се намираха.

„Какви ги върша, по дяволите? — чудеше се Лангдън. — Трябваше да се прибера у дома, когато имах възможност!“ Дълбоко в душата си обаче знаеше, че изобщо не е имал такава възможност.

Здравият му разум категорично беше настоявал да се прибере в Бостън. И все пак научното удивление бе надделяло. Изчезването на илюминатите, в което беше вярвал, изведнъж заприличваше на блестяща измама. Копнееше за доказателство. За потвърждение. А и го гризеше съвестта. Кьолер бе болен, Витория беше съвсем сама и Лангдън съзнаваше, че ако познанията му за илюминатите по някакъв начин могат да помогнат, той е морално задължен да е там.