Шестото клеймо - Страница 28

— Организацията, която пое отговорността, се нарича „илюминати“.

Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше дали това не е някаква извратена шега.

— Илюминати ли? — попита тя. — Като баварските илюминати ли?

Директорът се смая.

— Чувала ли си за тях?

Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче от яд.

— „Баварските илюминати: новият световен ред“. Компанията производител е „Стив Джаксън Геймс“. Половината техници в лабораторията я играят по интернет. — Гласът й секна. — Но не разбирам…

Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед.

Професорът кимна.

— Популярна игра. Древно братство превзема света. Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа.

Витория се обърка.

— За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна игра!

— Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността за убийството на баща ти — повтори директорът.

Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени положението логично. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба със задействан часовников механизъм, вината за която носеше тя. И директорът беше повикал преподавател по история на изкуството да им помогне да открият някакво митично братство сатанисти.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан факс и й го подаде.

Витория го погледна и ужасено се олюля.

— Жигосали са го — каза сакатият физик. — Жигосали са го по гърдите, по дяволите.

Глава 28

Секретарката Силви Боделок бе в паника. Разхождаше се в празната приемна пред кабинета на директора. „Къде се е дянал, по дяволите? Какво да правя?“

Този ден не беше нормален. Разбира се, всеки работен ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала да е странен, но днес директорът бе в рядка форма.

— Намерете ми Леонардо Ветра! — нареди той, когато сутринта Силви дойде на работа.

Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение и имейл и телефонира на изтъкнатия учен.

Нищо.

Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено не изглеждаше добре… не че някога изглеждаше добре. Но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет, да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После пак излезе. Оттогава не се беше връщал.

Секретарката бе решила да не обръща внимание на странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна да се тревожи, когато директорът не се прибра за ежедневните си инжекции. Физическото му състояние изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета си, резултатите бяха плачевни — респираторен шок, пристъпи на кашлица и лудо търчане на болничния персонал. Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер не му се живее повече.

Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пейджъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе разярил на един гостуващ учен, който беше проявил прекалено съчувствие към него, че се бе изправил на крака и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст.

В момента обаче безпокойството на Силви за здравето на директора отстъпваше на заден план… заменено от много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят, че спешно търсели Кьолер.

— Няма го — бе отвърнала секретарката.

Тогава телефонистката й беше казала кой го търси. Силви се бе засмяла.

— Шегуваш се, нали? — Тя скептично се навъси. — Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ… — Жената въздъхна. — Не. Няма нищо. Кажи му да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще побързам.

Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи глас:

— Няма връзка с този телефонен номер. — „Как няма връзка? Къде може да е?“ Силви набра номера на пейджъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър. Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята.

„Какво да правя?“ — питаше се тя.

Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силви знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не биваше да карат човека на телефона да чака. А той като че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора го няма.

Стресната от собствената си дързост, секретарката взе решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията, разгледа пулта и откри нужния бутон.

После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона.

Глава 29

Витория не помнеше как са стигнали до главния асансьор, но така или иначе бяха в него. И се качваха. Кьолер седеше зад нея и дишаше тежко. Загриженият поглед на Лангдън минаваше през нея като през призрак. Той бе взел факса от ръката й и го беше прибрал в джоба на сакото си, ала образът все още пламтеше в паметта й.

Докато асансьорът се издигаше, светът на Витория потъваше в мрак. „Татко!“ Тя мислено го търсеше. Само за миг се озова заедно с него в оазиса на спомените си. Беше деветгодишна, спускаше се по обраслите с еделвайс склонове и швейцарското небе се въртеше над нея.

„Татко! Татко!“

Леонардо Ветра се смееше до нея с грейнало лице.