Шестото клеймо - Страница 27

След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната страна се разнесе високо дрънчене на тежки ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не бяха използвани от векове.

Отново се възцари тишина.

Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както му бяха казали. После натисна огромната врата и тя се отвори.

Глава 27

— Няма да ти позволя, Витория! — Кьолер дишаше тежко и колкото по-нагоре се издигаше асансьорът, толкова повече се влошаваше състоянието му.

Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката и да действа. „Намери телефон.“

Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено. Витория се беше отказала да се чуди какъв е този човек. „Специалист ли?“ Това не означаваше нищо. „Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца на баща ти.“ Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно криеше нещо. И двамата криеха нещо.

Кьолер пак започна.

— Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето на науката. Ако раздухаш международен скандал и ЦЕРН пострада…

— За бъдещето на науката ли? — Витория се обърна към него. — Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността, като не признаеш, че антиматерията идва от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората, които ние излагаме на опасност?

— Не ние — възрази Кьолер. — Вие. Ти и баща ти.

Витория се извърна.

— А що се отнася до това, че на опасност са изложени хора, тук проблемът е тъкмо животът — продължи директорът. — Сама знаеш, че тази технология има огромно значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира, ако бъде съсипан от скандал, губят всички. Бъдещето на човечеството е в ръцете на организации като ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху проблемите на утрешния ден.

Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука беше причина за половината от проблемите, които се опитваше да разреши. „Прогресът“ бе най-големият враг за Майката Земя.

— Научният напредък носи риск — не преставаше да дудне директорът. — Винаги е било така. Космически програми, генетични проучвания, медицина — във всички тези области се допускат грешки. За благото на всички.

Витория се смая от способността на Кьолер с научна безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият му интелект сякаш нямаше нищо общо с душата му.

— Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето на Земята, че сме освободени от морални задължения?

— Недей да спориш за морал с мен. Когато сте създали този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да защитя не само работните места на три хиляди учени, но и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като баща ти не заслужава да го запомнят като създател на оръжие за масово унищожение.

Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща ми да създаде образеца. Вината е моя!“

* * *

Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше. Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита повторно.

Пак нямаше сигнал. „По дяволите!“ Тя се запъти към изхода.

— Спри, Витория — астматично задъхан, директорът я последва. — Почакай, трябва да го обсъдим.

— Basta di parlare!

— Помисли за баща си — не отстъпваше Кьолер. — Какво щеше да направи той?

Тя продължаваше да върви.

— Не бях съвсем откровен с теб, Витория.

Младата жена забави крачка.

— Не знам какво съм си мислил — рече директорът. — Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни.

Тя спря, но не се обърна.

— Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. — И зачака.

Кьолер сви рамене.

— Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.

Сега вече Витория се завъртя към него.

— Какво?

— Не знаех как да ти го кажа. Трудно е…

— Знаеш кой е убил баща ми?!

— Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност.

— Каква организация? Терористична ли?

— Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.

Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността.“ Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. С властите. Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключително интелигетен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него.

— Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията.

Лангдън се смути.

— Моята служба ли?

— Предполагам, че сте от американското разузнаване.

— Всъщност… не…

— Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет — намеси се Кьолер.

Сякаш я обляха със студена вода.

— Преподавател по история на изкуството?

— Той е специалист по култова символика. — Директорът въздъхна. — Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ.

Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ.“