Шестото клеймо - Страница 26

Професорът отказа да приеме тази абсурдна идея.

— Има друго логично обяснение освен тероризма — внезапно каза той.

Кьолер се вторачи в него и зачака.

Лангдън се опита да развие мисълта си. Илюминатите винаги бяха оказвали огромно влияние с финансови средства. Те контролираха банките. Притежаваха милиарди в злато. Говореше се, че дори притежавали най-скъпия диамант на света.

— Пари — каза Лангдън. — Антиматерията може да е била открадната заради пари.

На лицето на директора се изписа скептично изражение.

— Заради пари ли? Къде можете да продадете капка антиматерия?

— Не образеца — настоя професорът. — Технологията. Тя трябва да струва луди пари. Някой може да е откраднал образеца, за да го анализира.

— Промишлен шпионаж? Но батерията на кутията ще се изтощи след едно денонощие. Изследователите ще се самовзривят преди изобщо да научат нещо.

— Може да я заредят преди да избухне. Може да направят зареждащ подиум като тези тук в ЦЕРН.

— За двайсет и четири часа ли? — възрази Кьолер. — Даже да са откраднали плановете, за построяването на такова устройство са нужни месеци, а не часове!

— Той е прав — разнесе се тихият глас на Витория.

Двамата мъже се обърнаха. Тя се приближаваше към тях с неуверени крачки.

— Той е прав. Никой не може да построи зареждащо устройство навреме. Само интерфейсът ще отнеме седмици. Филтри за енергиен поток, сервобобини, специални сплави за насочване на енергията, всичко калибрирано спрямо специфичните локални условия.

Лангдън се намръщи. Аргументът бе основателен. Капанът за антиматерия не можеше просто да се включи в обикновен контакт. Напускайки ЦЕРН, кутията се беше отправила на еднопосочно, двадесет и четири часово пътуване към небитието.

Което водеше до едно-единствено, извънредно смущаващо заключение.

* * *

— Трябва да се обадим в Интерпол — каза Витория. Дори самата тя усещаше, че гласът й звучи далечно. — Трябва да се свържем със съответните власти. Веднага.

Кьолер поклати глава.

— Категорично не.

Думите му я слисаха.

— He ли? Какво искаш да кажеш?

— Двамата с баща ти сте ме поставили в изключително трудно положение.

— Имаме нужда от помощ, Макс. Трябва да намерим капана и да го върнем тук преди някой да пострада. Длъжни сме!

— Длъжни сме да разсъждаваме — с леден глас възрази Кьолер. — Ситуацията може да има страшно сериозни последици за ЦЕРН.

— Страх те е за репутацията на ЦЕРН, така ли? Знаеш ли какви щети може да нанесе този контейнер в градски район? Радиусът на взрива му е осемстотин метра!

— Струва ми се, че с баща си трябваше да помислите за това преди да създадете образеца.

Витория се почувства като пронизана с нож.

— Но… ние взехме всички предпазни мерки.

— Явно не са били достатъчни.

— Но никой не знаеше за антиматерията. — Естествено, тя разбираше, че аргументът й е абсурден. Някой бе знаел. Някой беше научил.

Младата жена не бе казвала на никого. Оставаха само две възможности. Или баща й се беше доверил на някого, без да й каже, което бе глупаво, тъй като тъкмо баща й беше държал да се закълнат, че ще запазят проучванията си в тайна, или ги бяха следили. Може би бяха подслушвали клетъчнъте им телефони? Докато Витория пътуваше, няколко пъти бяха разговаряли. Дали прекалено много се бяха разприказвали? Навярно. После идваха имейлите им. Но те бяха били дискретни, нали? Охраната на ЦЕРН? Дали някак си ги бяха следили без тяхно знание? Това вече нямаше значение. Стореното — сторено. „Баща ми е мъртъв.“

Тази мисъл я подтикна към действие. Тя извади клетъчния си телефон от джоба на късия си панталон.

Кьолер силно се закашля и се насочи към нея с блеснали от гняв очи.

— На кого… се обаждаш?

— В телефонната централа на ЦЕРН. Те ще ни свържат с Интерпол.

— Помисли! — Кьолер се давеше в кашлица. Той рязко спря пред нея. — Наистина ли си толкова наивна? Кутията вече може да е във всяка точка на света. Никое разузнаване на земята няма да може да я открие навреме.

— Тогава със скръстени ръце ли да стоим? — Витория изпита угризение, че спори с човек в толкова лошо здравословно състояние, но директорът се държеше съвсем различно и й се струваше, че сякаш вече не го познава.

— Ще постъпим разумно — отвърна Кьолер. — Няма да рискуваме репутацията на ЦЕРН, като се обръщаме към власти, които и без това не могат да помогнат. Засега. Не и без да обмислим нещата.

Витория знаеше, че в думите му има известна логика, ала също й беше ясно, че логиката по дефиниция е лишена от морална отговорност. Баща й бе държал на моралната отговорност — предпазливи проучвания, отчетност, вяра в изконната доброта на човека. Младата жена също вярваше в тези неща, но ги възприемаше от гледна точка на кармата. Тя се извърна от Кьолер и отвори телефона си.

— Не можеш да го направиш — заяви директорът.

— Само се опитай да ми попречиш.

Той не помръдна.

След миг Витория разбра защо. На такава дълбочина под земята клетъчният й телефон не получаваше сигнал.

Бясна, тя се запъти към асансьора.

Глава 26

Хашишинът стоеше в дъното на каменния тунел. Факлата все още ярко пламтеше и димът се смесваше с мириса на мъх и спарен въздух. Обгръщаше го тишина. Желязната врата пред него изглеждаше стара колкото самия проход, ръждясала, но въпреки това здрава. Той чакаше в мрака.

Скоро щеше да стане време.

Янус му беше обещал, че някой отвътре ще му отвори. Хашишинът се удивляваше на предателството. Бе готов цяла нощ да стои при вратата, за да изпълни задачата си, ала усещаше, че няма да се наложи. Работодателите му бяха решителни хора.