Шестото клеймо - Страница 23

Младата жена мрачно се усмихна.

— Сега за пръв път ще станете свидетели на анихилация антиматерия-материя. На няколко милионни от грама. Сравнително малък образец.

Лангдън погледна капана за антиматерия на пода на огромната камера. Кьолер също колебливо се обърна към прозореца.

— Обикновено трябва да чакаме цяло денонощие, докато батерията се изтощи, но под пода на това помещение има магнити, които могат да изключат капана — поясни Витория. — И когато материята и антиматерията влязат в допир…

— Анихилация — промълви директорът.

— Още нещо — прибави тя. — Антиматерията отделя чиста енергия. Стопроцентово превръщане на масата във фотони. Затова не гледайте директно образеца. Заслонете очи.

Лангдън отначало се сепна, но после реши, че Витория прекалено драматизира нещата. „Да не гледам директно към кутията ли?“ Устройството се намираше на тридесетина метра, зад свръхдебела стена от матиран плексиглас. Нещо повече, прашинката в контейнера беше невидима, микроскопична. „Да заслоня очи ли? — помисли си професорът. — Колко енергия може да отдели тази…“

Витория натисна бутона.

Лангдън за миг бе заслепен. В кутията проблесна ярка точица светлина. Избухна светлинна ударна вълна, която се понесе във всички посоки и с огромна сила се блъсна в прозореца пред него. Взривът разтърси подземието и той се олюля. Светлината продължи да гори, после се сви обратно в себе си, превърна се в петънце и изчезна.

Лангдън болезнено запремигва и зрението му постепенно се възстанови. Той примижа и погледна димящото помещение. Кутията я нямаше. Беше се изпарила. Не бе останала нито следа.

Професорът смаяно зяпна.

— Г-господи…

Витория тъжно кимна.

— Точно това казваше и баща ми.

Глава 23

Кьолер се взираше в анихилационната камера, поразен от зрелището, което току-що беше наблюдавал. Робърт Лангдън стоеше до него още по-смаян.

— Искам да видя баща си — настоя Витория. — Аз ти показах лабораторията. Сега искам да видя баща си.

Директорът бавно се обърна, очевидно без да я е чул.

— Защо толкова дълго чакахте, Витория? С баща си трябваше веднага да ми съобщите за това откритие.

Тя го зяпна. „Колко основания ти трябват?“

— По-късно можем да спорим за това, Макс. Сега искам да видя баща си.

— Знаеш ли какво означава тази технология?

— Естествено — рязко отвърна Витория. — Печалби за ЦЕРН. Огромни. Сега искам…

— Затова ли сте я пазили в тайна? — прекъсна я Кьолер. — Защото сте се страхували, че с борда ще гласуваме да я лицензираме?

— Тя трябва да се лицензира — заяви младата жена, макар да съзнаваше, че директорът я въвлича в спор. — Антиматерията е важна технология. Но е и опасна. С баща ми се нуждаехме от време, за да усъвършенстваме процедурите и да ги направим безопасни.

— С други думи, не сте вярвали, че бордът на директорите ще постави благоразумната наука пред финансовата алчност.

Витория се изненада от бездушието му.

— Имаше и други съображения — отвърна тя. — Баща ми имаше нужда от време, за да представи антиматерията в нужната светлина.

— Какво значи това?

„А ти какво си мислиш, че значи?“

— Материя от енергия? От нищо нещо? Това е практическо доказателство, че разказът на Битие е научно правдоподобен.

— Значи не е искал религиозните аспекти на неговото откритие да останат незабелязани при неговата комерсиализация, така ли?

— В известен смисъл.

— А ти?

По ирония на съдбата съображенията на Витория бяха тъкмо обратните. Комерсиализацията имаше огромно значение за успеха на всеки нов източник на енергия. Въпреки че антиматерията притежаваше поразителен потенциал като ефикасна и екологично чиста технология, ако бъдеше разкрита преждевременно, съществуваше риск да се опорочи от политически и рекламни провали, подобно на ядрената и слънчевата енергия. Ядрената беше разпространена преди да е станала безопасна и имаше злополуки. Слънчевата бе разпространена преди да е станала ефикасна и хората бяха изгубили пари. И двете технологии имаха лоша слава и не бяха реализирали възможностите си.

— Моите интереси не бяха толкова възвишени, колкото помиряването на науката и религията.

— Екологията — уверено предположи Кьолер.

— Неограничена енергия. Край на изчерпването на естествените горива. Никакво замърсяване. Никаква радиация. Антиматерията може да спаси планетата.

— Или да я унищожи — подхвърли директорът. — В зависимост от това кой и за какво я използва. — Витория усети излъчващия се от сакатия физик студ. — Още кой знаеше за това? — попита той.

— Никой. Нали ти казах.

— Тогава защо смяташ, че са убили баща ти?

Мускулите й се напрегнаха.

— Нямам представа. Той имаше врагове в ЦЕРН, известно ти е, но не може да е нещо, свързано с антиматерията. Бяхме се заклели още няколко месеца да я запазим в тайна, докато не бъдем готови.

— Напълно ли си убедена, че баща ти е изпълнил обещанието си?

Витория започна да се ядосва.

— Баща ми е пазил и по-сериозни тайни!

— А ти на никого ли не си казвала?

— Не съм, разбира се!

Кьолер въздъхна и се замисли, сякаш грижливо подбираше следващите си думи.

— Да речем, че някой все пак е открил. Да речем и че някой е проникнал в тази лаборатория. Според теб какво са търсили? Баща ти държеше ли свои бележки тук долу? Документация за проучванията си?

— Проявих достатъчно търпение, Макс. Сега искам да ми отговориш на някои въпроси. Постоянно споменаваш за влизане с взлом, но сам видя сканирането на ретината. Баща ми внимаваше за секретността и сигурността.