Шестото клеймо - Страница 24

— Потърпи още малко — изсумтя Кьолер и младата жена се сепна. — Какво би могло да липсва?

— Нямам представа. — Витория гневно се огледа. Освен взривения, всички образци антиматерия бяха налице. Работното място на баща й изглеждаше както обикновено. — Никой не е влизал — заяви тя. — Тук горе всичко си е наред.

Кьолер се изненада.

— Тук горе ли?

Витория го бе казала инстинктивно.

— Да, в горната лаборатория.

— Използвали ли сте долната?

— За склад.

Кьолер отново се закашля и насочи количката си към нея.

— Използвали сте камерата за опасни материали? Какво сте пазили там?

Витория губеше търпение.

— Антиматерия.

Директорът се приповдигна на ръце.

— Значи има още образци? Защо не ми каза, по дяволите?

— Само един образец — поправи го Витория. — Един-единствен. И няма никакви проблеми. Никой не може да…

— Само един ли? — поколеба се Кьолер. — Защо не е тук горе?

— Баща ми искаше да е под материковата скала. За всеки случай. Той е по-голям от другите.

Уплахата, която се изписа на лицата на Кьолер и Лангдън, не убягна на Витория. Сакатият физик отново приближи количката си към нея.

— Създали сте образец, по-голям от петстотин нанограма, така ли?

— Наложи се — защити се Витория. — Трябваше да докажем, че спокойно можем да преминем прага инвестиция/добив. — Проблемът с новите източници на енергия, знаеше тя, винаги се изразяваше в съотношението между парите, които трябваше да се изразходват за добива на горивото. Построяването на петролна сонда за добив на един барел нефт е губещо предприятие. Ако същата тази сонда обаче с минимални допълнителни разходи добие милиони барели, собственикът й ще спечели. Същото бе с антиматерията. Мощните електромагнити, необходими за създаването на мъничък образец антиматерия, изразходваха повече енергия, отколкото съдържаше тя. За да се докаже, че антиматерията е ефикасна и доходна технология, трябваше да се създадат по-големи образци.

Въпреки че Леонардо Ветра се бе колебал да го направи, Витория беше настояла, аргументирайки се с това, че за да възприеме някой антиматерията сериозно, те двамата трябва да докажат две неща. Първо, че могат да се произвеждат количества, оправдаващи разходите. И второ, че образците безопасно могат да се съхраняват. Накрая бе спечелила и баща й беше отстъпил. Но не и без да установи някои твърди правила относно секретността и достъпа до образеца. Антиматерията се съхраняваше в камерата за опасни материали — малка пещера в гранита на двадесет метра под лабораторията. Пазеха съществуването й в тайна. И само двамата имаха достъп до нея.

— Витория? — с напрегнат глас я повика Кьолер. — Колко голям образец сте създали с баща си?

Тя изпита кисело удоволствие. Знаеше, че количеството ще смае дори великия Максимилиан Кьолер. Представи си антиматерията в подземната камера. Невероятна гледка. Увиснала в капана, видима с просто око, танцуваща сфера антиматерия. Това не бе някаква микроскопична прашинка. Това беше капка, голяма колкото сачма.

Младата дълбоко си пое дъх.

— Четвърт грам.

Кръвта окончателно напусна лицето на Кьолер.

— Какво! — Той избухна в пристъп на кашлица. — Четвърт грам! Това е равно… почти на пет килотона!

„Килотон.“ Витория мразеше тази дума. С баща й никога не я използваха. Един килотон се равняваше на хиляда метрични тона тротил. Килотоновете бяха за оръжията. Полезен товар. Унищожителна мощ. С баща й говореха за електронни волтове и джаули — конструктивна енергия.

— Толкова антиматерия буквално може да ликвидира всичко в радиус от осемстотин метра! — възкликна Кьолер.

— Да, ако я анихилирате наведнъж, което няма да направи никой — отбеляза Витория.

— Освен някой, който не познава свойствата й. Ами ако вашата батерия се повреди! — Кьрлер вече се насочваше към асансьора.

— Тъкмо затова баща ми я пази в камерата за опасни материали при резервна електрическа система и засилени мерки за охрана.

Кьолер обнадеждено се обърна.

— Взели сте допълнителни мерки за охрана, така ли?

— Да. Също сканиране на ретината.

Той изрече само две думи.

— Долу. Бързо.

* * *

Товарният асансьор падаше като камък.

Още двадесет метра под земята.

Докато асансьорът се спускаше, Витория усещаше страха на двамата мъже. Обикновено безизразното лице на Кьолер беше напрегнато. „Знам, че образецът е огромен — помисли си тя, — но предпазните мерки, които взехме…“

Стигнаха дъното на шахтата.

Вратата се отвори и Витория ги поведе по слабо осветения коридор. В дъното му имаше грамадна стоманена врата. Камерата за опасни материали. Устройството за сканиране на ретината до вратата бе същото като в лабораторията. Тя внимателно доближи окото си към обектива.

Отдръпна се. Нещо не беше наред. Иначе безукорно чистият обектив бе изцапан… с нещо, което приличаше на… кръв? Смутена, Витория се обърна към двамата мъже, но погледът й срещна пребледнели като восък лица. Погледите им бяха вперени в пода.

Младата жена ги проследи.

— Не! — извика Лангдън и посегна да я хване. Ала закъсня.

Погледът на Витория попадна върху предмета на пода. Беше й абсолютно чужд и в същото време безкрайно познат.

Трябваше й само миг.

После се олюля от ужас. Захвърлена като боклук, от пода я гледаше очна ябълка. Навсякъде щеше да познае точно този оттенък на кафявото.

Глава 24

Когато началникът му се надвеси над рамото му и впери поглед в редицата монитори, техникът от охраната затаи дъх. Изтече цяла минута.