Шестото клеймо - Страница 21

В коридора нямаше огледало, за да се възхити на дегизировката си, ала по сянката на широката си роба усещаше, че е идеална. Сливането с обстановката беше част от плана… от извратения замисъл. И в най-безумните си мечти не си бе представял, че ще играе такава роля.

Преди две седмици щеше да сметне задачата, която го очакваше в дъното на този тунел, за неизпълнима. Самоубийствена мисия. Да влезеш гол в бърлогата на лъва. Ала Янус беше променил представата му за неизпълнимост.

През последните две седмици той бе споделил с хашишина безброй тайни… една от които беше този тунел. Древен и въпреки това все още напълно проходим.

Докато се приближаваше към врага си, хашишинът се чудеше дали онова, което го очаква вътре, ще е толкова лесно, колкото му бе обещано. Янус го беше уверил, че някой вътре се е погрижил за всичко. „Някой вътре.“ Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че е детска игра.

„Уахад… тинтайн… талата… арбаа — броеше на арабски той, докато наближаваше целта си. — Едно… две… три… четири…“

Глава 21

— Виждам, че сте чували за антиматерията, нали, господин Лангдън? — Витория го наблюдаваше. Смуглата й кожа рязко изпъкваше в бялата лаборатория.

Професорът вдигна поглед. Изведнъж се почувства глупаво.

— Да. Е… горе-долу.

На устните й се появи едва забележима усмивка.

— Гледате „Стар Трек“.

Той се изчерви.

— Ами, студентите ми обичат… — Лангдън се намръщи. — Антиматерията не беше ли горивото, с което се движеше корабът „Ентърпрайс“?

Младата жена кимна.

— Добрата научна фантастика се основава на добрата наука.

— Значи антиматерията наистина съществува?

— Природен факт. Всяко нещо има своята противоположност. Протоните имат електрони. На субатомно равнище съществува космическа симетрия. Антиматерията и материята са като ин и ян. Така се постига баланс във физическото уравнение.

Лангдън си спомни за вярата на Галилей в двойствеността.

— От хиляда деветстотин и осемнайсета година учените знаят, че по време на Големия взрив били създадени два вида материя — каза Витория. — Единият вид съществува на Земята и от него са изградени скалите, дърветата, хората. Другият във всички отношения е същият като материята, само че зарядите на елементарните частици са противоположни.

Кьолер заговори, сякаш излизаше от мъгла. Гласът му внезапно звучеше неуверено.

— Но съхраняването на антиматерията технически е невъобразимо трудно. Ами неутрализацията?

— Баща ми създаде вакуум с обратна полярност, за да отдели позитроните на антиматерията от акселератора преди да се разпаднат.

Директорът се намръщи.

— Но вакуумът ще отдели и материята. Няма как да се разделят частиците.

— Той използва магнитно поле. Материята се отклони надясно, антиматерията — наляво. Те са полярни противоположности.

В този момент стената от съмнение на Кьолер сякаш се пропука. Той погледна Витория с очевидно удивление, после внезапно се закашля.

— Неверо… ятно… и все пак… — каза физикът и избърса устата си. Изглежда, логиката му още се съпротивляваше. — И все пак дори да се е получило с вакуум, тези кутии са изградени от материя. Антиматерията не може да се съхранява в кутии от материя. Антиматерията моментално ще реагира с…

— Образецът не влиза в допир с кутията — прекъсна го Витория, която очевидно очакваше този въпрос. — Кутиите се наричат „капани за антиматерия“, защото буквално я задържат в центъра си, на безопасно разстояние от стените и дъното.

— Как я задържат?

— Между две пресичащи се магнитни полета. Ето, вижте.

Младата жена прекоси помещението и взе голямо електронно устройство, което приличаше на лъчево оръжие от анимационен филм — широко като на топ дуло с мерник отгоре. Витория се прицели в една от кутиите и завъртя няколко копчета. После се отдръпна назад и позволи на Кьолер да погледне.

— Пет хиляди нанограма — каза тя. — Течна плазма, съдържаща милиони позитрони.

— Милиони ли? Но досега са регистрирани само по няколко частици…

— Ксенон — спокойно отвърна Витория. — Баща ми ускори лъча с помощта на струя ксенон и така отдели електроните. Той настояваше да запазим точния процес в тайна, но в него се включва инжектиране на чисти електрони в акселератора.

Лангдън не разбираше нищо. Чудеше се дали двамата физици все още разговарят на английски.

Кьолер замълча и свъси вежди. Изведнъж рязко си пое дъх и се отпусна, сякаш улучен от куршум.

— Технически това оставя…

Витория кимна.

— Да. Още много неща.

Директорът отново насочи вниманието си към кутията. Приповдигна се неуверено на инвалидната си количка, доближи око към окуляра и дълго гледа, без да каже нищо. Когато накрая седна, по челото му лъщеше пот. Бръчките му бяха изчезнали.

— Боже мой… — прошепна ученият. — Вие наистина сте успели.

Витория отново кимна.

— Баща ми успя.

— Аз… не знам какво да кажа.

Младата жена се обърна към Лангдън.

— Искате ли да погледнете? — Тя посочи към електронното устройство.

Без да знае какво да очаква, професорът се приближи. От половин метър разстояние кутията изглеждаше празна. Ако вътре изобщо имаше нещо, то трябваше да е безкрайно малко. Лангдън погледна през окуляра. Трябваше му известно време, за да фокусира образа.

И после го видя.

Предметът не се намираше на дъното на кутията, както очакваше, а висеше в центъра й — искряща капчица течност, напомняща на живак. Задържайки се във въздуха сякаш с магия, тя бавно се въртеше и по повърхността й се плъзгаха металически вълнички. Лангдън си спомни за един видеозапис на водна капка в безтегловност, който бе гледал. Макар да знаеше, че капката е микроскопична, той виждаше всяка променяща се гънка по топчето плазма.