Шестото клеймо - Страница 19

Кьолер озадачено се вторачи в кутиите, после очевидно реши за момента да не им обръща внимание и попита Витория:

— Има ли нещо откраднато?

— Откраднато ли? Как? — изненада се тя. — Сканирането на ретината позволява достъп само на нас с баща ми.

— Просто се поогледай.

Витория въздъхна и се подчини. След няколко минути сви рамене.

— Всичко ми се струва така, както винаги го оставяше баща ми. Подреден хаос.

Лангдън усети, че Кьолер претегля възможностите си, сякаш се чудеше докъде да тласне Витория… какво да й разкрие. Очевидно реши за момента да не прекалява. Насочи инвалидната си количка към средата на помещението и разгледа загадъчните, привидно празни кутии.

— Тайните са лукс, който вече не можем да си позволим — каза директорът.

Витория неохотно кимна, после ненадейно на лицето й се изписа вълнение, сякаш идването й в лабораторията беше отприщило порой от спомени.

„Остави я за малко“ — помисли си Лангдън.

Като че ли се приготвяше за онова, което щеше да разкрие, Витория затвори очи и дълбоко си пое дъх. После пак. И пак. И пак…

Професорът я наблюдаваше, внезапно загрижен. „Добре ли е?“ Той се озърна към Кьолер, който изглеждаше невъзмутим, явно присъствал на този ритуал и преди. Изтекоха десет секунди и тя вдигна клепачи.

Лангдън не можеше да повярва на метаморфозата й. Витория Ветра се беше преобразила. Пълните й устни бяха отпуснати, раменете й също, очите й бяха меки и отстъпчиви. Сякаш бе разместила всички мускули в тялото си, за да приеме положението. Негодуващият плам и личната й мъка някак си бяха изчезнали почти напълно.

— Откъде да започна?… — спокойно попита тя.

— От началото — отвърна Кьолер. — Разкажи ни за експеримента на баща си.

— Баща ми мечтаеше да примири науката и религията. Надяваше се да докаже, че те са две напълно съвместими области — два различни подхода за търсене на една и съща истина. — Витория замълча за миг, сякаш не можеше да повярва в онова, което ще каже. — И наскоро… измисли как да го постигне.

Кьолер чакаше.

— Той подготви експеримент, с който се надяваше да разреши едно от най-сериозните противоречия в историята на науката и религията.

Лангдън се зачуди кое противоречие има предвид Витория. Бяха толкова много.

— Креационизма — поясни тя. — Спора за възникването на вселената.

„Охо — помисли си Лангдън. — Големия спор.“

— Разбира се, Библията твърди, че Бог създал вселената — продължи младата жена. — „Рече Бог: да бъде светлина“ и от небитието се появило всичко, което виждаме. За съжаление, един от фундаменталните физически закони постановява, че материята не може да се появи от нищото.

Лангдън беше чел за този проблем. Идеята, че Бог е създал „от нищо нещо“, напълно противоречеше на общоприетите закони на съвременната физика и следователно, твърдяха учените, разказът на Битие бил научно абсурден.

Витория се обърна към него.

— Предполагам, че сте запознат с теорията за Големия взрив, господин Лангдън.

Професорът сви рамене.

— Повече или по-малко. — Знаеше, че Големият взрив е научно възприетият модел за възникването на вселената. Не разбираше теорията, но според нея силно сгъстена енергия избухнала в катаклизмична експлозия, разширила се и образувала вселената. Или нещо подобно.

Витория продължи:

— Когато през хиляда деветстотин двайсет и седма година Католическата църква за пръв път публикувала теорията за Големия взрив…

— Моля? — неволно я прекъсна Лангдън. — Искате да кажете, че Големият взрив е бил католическа идея, така ли?

Въпросът му я изненада.

— Разбира се. Теорията е изложена през двайсет и седма година, от католическия монах Жорж Льометър.

— Но аз си мислех… — Той се поколеба. — Теорията за Големия взрив не беше ли развита от харвардския астроном Едуин Хъбъл?

— Пак тази американска научна арогантност — изсумтя Кьолер. — Хъбъл я е публикувал през двайсет и девета, две години след Льометър.

Лангдън се намръщи. „Нали се казва «телескоп на Хъбъл» — никога не съм чувал за телескоп на Льометър!“

— Господин Кьолер е прав, идеята принадлежи на Льометър — потвърди Витория. — Хъбъл само я е потвърдил, като събрал убедителни свидетелства, доказващи, че Големият взрив е научно правдоподобен.

— Аха — рече професорът, като се чудеше дали фанатичните последователи на Хъбъл от харвардския астрономически факултет изобщо споменават за Льометър в лекциите си.

— Когато Льометър за пръв път изложил теорията за Големия взрив, учените я обявили за смехотворна — продължи Витория. — Материята, твърди физиката, не може да се създаде от нищо. Затова, когато Хъбъл поразил света като научно обосновал теорията за Големия взрив, Църквата триумфално обявила това за доказателство, че Библията е научно вярна. Божествената истина.

Лангдън кимна, вече напълно съсредоточен.

— Разбира се, на учените не им допаднало Църквата да използва откритията им, за да пропагандира религията, затова побързали да математизират теорията за Големия взрив, да изчистят всякакви религиозни оттенъци и да я обявят за своя. За съжаление за науката обаче, техните уравнения дори днес имат един сериозен недостатък, който Църквата обича да изтъква.

— Ексцентричността — изсумтя Кьолер. Изрече думата така, сякаш е най-голямото зло на света.

— Да, ексцентричността — потвърди Витория. — Точният момент на сътворението. Часът нула. — Тя погледна Лангдън. — Науката и до днес не знае началния миг на сътворението. Нашите уравнения напълно обясняват ранната вселена, но когато се върнем назад във времето и наближим часа нула, формулите ни изведнъж стават безсмислени.