Шестото клеймо - Страница 18

„Геният безрезервно приема други гении“ — веднъж й беше обяснил някой.

„Геният — помисли си тя. — Баща ми… татко. Мъртъв.“

Входът на лабораторията на Леонардо Ветра представляваше дълъг стерилен коридор с под, настлан с бели плочки. Лангдън се почувства така, все едно влиза в някаква подземна лудница. По стените висяха десетки черно-бели снимки. Въпреки че цял живот бе изучавал изображения, тези фотографии му бяха напълно чужди. Приличаха на хаотични негативи на нишки и спирали. „Модерно изкуство — помисли си той. — Джаксън Полък на амфетамини?“

— Компютърни изображения на сблъскващи се елементарни частици — очевидно забелязала интереса му, поясни Витория. — Онова там е Z-частица — каза тя и посочи бледа линия, почти невидима сред общия хаос. — Баща ми я откри преди пет години. Чиста енергия — няма абсолютно никаква маса. Спокойно може да е най-малкият градивен елемент в природата. Материята не е нищо друго освен уловена енергия.

„Материята е енергия? — Лангдън наклони глава. — Звучи като нещо дзенбудистко.“ Той погледна едва забележимата нишка на снимката и се зачуди как ще реагират неговите приятелчета от харвардския физически факултет, когато им каже, че през почивните дни се е възхищавал на Z-частици край Големия адронов колидер.

— Витория, трябва да отбележа, че сутринта идвах тук да търся баща ти — рече Кьолер, когато стигнаха до внушителната стоманена врата на лабораторията.

— Нима? — сепна се тя.

— Да. И си представи изненадата ми, когато установих, че е сменил обичайната за ЦЕРН електронна ключалка с нещо друго. — Директорът посочи монтираното до вратата сложно електронно устройство.

— Извинявам се — отвърна Витория. — Знаеш какво беше отношението му към личната му самостоятелност. Не искаше никой освен нас двамата да има достъп до лабораторията.

— Добре — каза Кьолер. — Отвори вратата.

Тя дълго остана неподвижна, после дълбоко си пое дъх и се изправи пред механизма на стената.

Лангдън изобщо не бе готов за онова, което се случи после. Витория внимателно доближи дясното си око към изпъкнал обектив, който приличаше на телескоп, и натисна бутона на устройството. Нещо в него изщрака. Проблесна лъч, който освети очната й ябълка като копирна машина.

— Това е сканиране на ретината — поясни тя. — Безотказна технология. Настроена е само за ретината на двама души. Моята и на баща ми.

Робърт Лангдън се вцепени от ужас. Пред очите му отново се появи образът на Леонардо Ветра — окървавеното лице, втораченото в него кафяво око, празната очна орбита. Опита се да отхвърли очевидната истина, ала после ги видя… по белите плочки под скенера… бледи червени капчици. Засъхнала кръв.

Слава Богу, Витория не ги забеляза.

Стоманената врата с плъзгане се отвори и младата жена влезе в лабораторията.

Кьолер впери твърдия си поглед в Лангдън. Посланието му беше ясно: „Както ви казах… липсващото око изпълнява по-висша цел.“

Глава 18

Ръцете на жената бяха завързани, китките й бяха поморавели и подути от триенето на въжетата. Хашишинът уморено лежеше до нея и се възхищаваше на голата си жертва. Чудеше се дали дрямката й е престорена, смехотворен опит да не му служи повече.

Не го интересуваше. Беше получил каквото искаше. Задоволен, той седна на леглото.

В неговата родина жените бяха вещи. Слаби. Средства за удоволствие. Робини, които можеха да се продават като добитък. И си знаеха мястото. Ала тук, в Европа, жените се преструваха на силни и независими, което едновременно го развеселяваше и възбуждаше. Физическото им покоряване винаги му доставяше наслада.

Въпреки задоволяването на страстите си обаче хашишинът усещаше, че в него се събужда друго желание. Предишната нощ бе убил, убил и обезобразил, а за него убийствата бяха като хероин… всяко следващо го задоволяваше само временно и после желанието ставаше още по-силно. Действието му се беше изчерпало и сега жаждата се бе завърнала.

Той впери поглед в спящата жена. Прокара длан по шията й и се възбуди от мисълта, че за миг може да сложи край на живота й. Имаше ли значение? Тя не беше пълноценно човешко същество, просто средство за удоволствие и служба. Силните му пръсти обхванаха гърлото й, доловиха слабия й пулс. После той потисна желанието си и отдръпна ръка. Имаше работа. Служба на кауза, по-висша от неговото желание.

Докато ставаше от леглото, хашишинът с гордост си мислеше каква чест му оказват с възложената му задача. Все още не можеше да проумее влиянието на онзи човек на име Янус и древното братство, което ръководеше. Цяло чудо бе, че братството е избрало тъкмо него. Отнякъде бяха научили за омразата му… и за неговите способности. Никога нямаше да узнае как. „Пипалата им се простират надалеч.“

Сега му бяха оказали най-голямата чест. Той щеше да е техни ръце и техен глас. Техен убиец и вестител. Онзи, когото неговият народ познаваше под името Малак ал-хак — ангела на истината.

Глава 19

Лабораторията на Ветра сякаш идваше от бъдещето.

Чисто бяла, с компютри и специализирано електронно оборудване покрай всички стени, тя приличаше на операционна. Лангдън се зачуди какви тайни крие това място, за да оправдае изваждането на нечие око.

Влязоха. Кьолер изглеждаше неспокоен и очите му шареха в търсене на следи от крадец. Ала помещението пустееше. Витория също се движеше бавно… сякаш лабораторията й се струваше чужда без баща й.

Вниманието на Лангдън незабавно се насочи към центъра на стаята, където се издигаха няколко ниски колони. Десетина стълба от полирана стомана бяха подредени в кръг като миниатюрен Стоунхендж. Бяха високи по-малко от метър и напомняха на музейни поставки за геми. Тези колони обаче обаче явно не бяха предназначени за скъпоценни камъни. Върху тях имаше дебели прозрачни контейнери, големи колкото кутии за тенисни топки. Изглеждаха празни.