Шестото клеймо - Страница 17

К оглавлению

— Казват, че задаваш много въпроси — рече младият мъж.

Витория се намръщи.

— Въпросите нещо лошо ли са?

Той се засмя.

— Излиза, че са прави.

— Какво правиш тук?

— Същото, каквото и ти… чудя се защо падат капките.

— Аз не се чудя защо падат! Вече знам!

Свещеникът я погледна смаяно.

— Наистина ли?

— Сестра Франческа казва, че дъждовните капки са сълзи на ангели, пролети, за да измият греховете ни.

— Леле! — изненадано рече той. — Е, това обяснява всичко.

— Не е вярно! — отсече момичето. — Капките падат, защото всичко пада! Всичко пада! Не само дъждът!

Свещеникът озадачено се почеса по главата.

— Знаеш ли, млада госпожице, имаш право. Наистина всичко пада. Трябва да е заради гравитацията.

— Заради кое?

Той я погледна удивено.

— Не си чувала за гравитацията!

— Не.

Отчето тъжно сви рамене.

— Жалко. Гравитацията отговаря на много въпроси.

Витория се надигна и седна.

— Какво е гравитация? — попита тя. — Кажете ми!

Свещеникът й намигна.

— Какво ще кажеш да ти обясня по време на вечеря?

Младият свещеник бе Леонардо Ветра. Макар и утвърден физик, той се беше посветил на друго призвание и бе постъпил в духовната семинария. Леонардо и Витория станаха най-добри приятели в самотния свят на монахини и устави. Момичето го караше да се смее и той я взе под крилото си, научи я, че красивите неща като дъждовните капки и реките имат много обяснения. Разказа й за светлината, планетите, звездите и за цялата природа през очите и на Бог, и на науката. Интелигентността и вроденото любопитство на Витория я правеха чудесна ученичка. Леонардо я закриляше като своя дъщеря.

Витория също беше доволна. Никога не бе познавала щастието да има баща. Докато всеки друг възрастен отговаряше на въпросите й с пляскане по китката, Леонардо часове наред й показваше книги. Дори я питаше за нейните идеи. Витория се молеше той завинаги да остане при нея. Един ден се сбъдна най-страшният й кошмар.

Отец Леонардо й каза, че напуска сиропиталището.

— Заминавам за Швейцария — поясни той. — Получих стипендия и ще следвам физика в Женевския университет.

— Физика ли? — извика Витория. — Мислех, че обичаш Бог.

— Обичам го. Много. Тъкмо затова искам да изуча божествените му закони. Законите на физиката са платното, върху което Господ е нарисувал своя шедьовър.

Витория беше ужасена. Но отец Леонардо имаше още една новина. Разговарял с началниците си и получил разрешение да я осинови.

— Искаш ли да те осиновя? — попита свещеникът.

— Какво значи това?

Отец Леонардо й обясни.

Витория се разплака от радост и го прегръща в продължение на пет минути.

— О, да! Да!

Младият свещеник й каза, че за известно време трябва да я остави и да уреди новия им дом в Швейцария, но обеща след половин година да я вземе при себе си. Това беше най-дългото чакане в живота на Витория, ала той удържа на думата си. Пет дни преди деветия си рожден ден момичето се премести в Женева. Денем ходеше в Женевското международно училище, а вечер я учеше баща й.

След три години Леонардо Ветра постъпи в ЦЕРН. Двамата се озоваха в страна на чудесата, за каквато малката Витория никога не бе и мечтала.

Докато крачеше по тунела на ГАК, Витория Ветра чувстваше тялото си като вцепенено. Виждаше матовото си отражение в хромираната повърхност на тръбата и усещаше отсъствието на баща си. Обикновено се намираше в състояние на пълно спокойствие, на хармония със заобикалящия я свят. Ала сега съвсем ненадейно всичко бе изгубило значение. Последните три часа бяха преминали като в мъгла.

Когато Кьолер я беше потърсил, на Балеарските острови бе десет сутринта. „Баща ти е убит. Незабавно се върни.“ Въпреки зноя на палубата на кораба думите я бяха вледенили до мозъка на костите. Безизразният глас на директора я беше пронизал също толкова болезнено, колкото и самата вест.

И сега се завръщаше у дома. „Но какъв дом?“ ЦЕРН, неин свят от дванадесетгодишна възраст, й се струваше чужд. Баща й, човекът, който го бе правил вълшебен, го нямаше.

„Дишай дълбоко“ — каза си тя, ала не можеше да успокои мислите си. Въпросите кръжаха все по-бързо. Кой беше убил баща й? И защо? Кой бе този американски „специалист“? Защо Кьолер настояваше да види лабораторията?

Директорът беше казал, че има доказателства за връзката на убийството с настоящия проект на баща й. „Какви доказателства? Никой не знаеше върху какво работим! И даже някой да е открил, защо ще го убива?“

Докато вървеше по тунела на ГАК към лабораторията на баща си, Витория осъзна, че ще трябва да разкрие най-големия му успех в негово отсъствие. Съвсем различно си бе представяла този момент. Във въображението си беше виждала баща си да вика водещите учени от ЦЕРН в лабораторията си, за да им покаже своето откритие, бе наблюдавала изписалото се на лицата им благоговение. После той с бащинска гордост им обясняваше, че тъкмо една от идеите на Витория му е помогнала да превърне проекта в реалност… че дъщеря му е основна участничка в откритието… В гърлото й заседна буца. „С баща ми трябваше заедно да се насладим на този миг.“ Но сега беше сама. Нямаше колеги. Нямаше щастливи лица. Само някакъв непознат американец и Максимилиан Кьолер.

„Максимилиан Кьолер. Der Konig.“

Витория от малка не харесваше този човек. Макар че постепенно бе започнала да се възхищава на изключителния му интелект, неговото ледено поведение винаги й се струваше нечовешко, пълна противоположност на бащината й топлота. Кьолер се занимаваше с наука заради нейната безупречна логика… а баща й — заради духовната й прелест. Но колкото и да беше странно, между двамата мъже винаги бе съществувало негласно уважение.