Шестото клеймо - Страница 16

— Този ядрен акселератор — тихо рече Лангдън. — Някъде в тунела ли е?

— Ей там. — Директорът посочи наляво към полирана хромирана тръба, която минаваше по стената на коридора.

Лангдън я погледна объркано.

— Това ли е акселераторът? — Устройството изобщо не изглеждаше така, както си го беше представял. Тръбата бе идеално права, с диаметър по-малко от метър, и изчезваше в тъмнината на тунела. „По-скоро прилича на модерен канал“ — каза си Лангдън. — Мислех, че ядреният акселератор е кръгъл.

— Този акселератор наистина е кръгъл — потвърди Кьолер. — Изглежда прав, но това е зрителна илюзия. Обиколката на тунела е толкова голяма, че дъгата не се забелязва — като заоблеността на Земята.

Лангдън се смая. „Това — кръг?“

— Но… тогава трябва да е огромен!

— ГАК е най-голямата машина на света.

Професорът със закъснение си спомни, че шофьорът му бе казал нещо за грамадна машина, заровена под земята. „Но…“

— Диаметърът му е над осем, а дължината му е двайсет и седем километра.

Лангдън рязко се огледа.

— Двайсет и седем километра ли? — Той се вторачи в директора, после се обърна към тъмния тунел пред тях. — Този коридор е дълъг двайсет и седем километра? Това са… над шестнайсет мили!

Кьолер кимна.

— И описва идеален кръг. Стига чак до Франция, после завива и се връща обратно. Преди да се сблъскат, напълно ускорените елементарни частици правят над десет хиляди обиколки за една секунда.

Лангдън се взираше в зейналия тунел. Коленете му омекнаха.

— Искате да кажете, че ЦЕРН е изкопал милиони тонове пръст само за да сблъсква някакви си частици?

Кьолер сви рамене.

— За да открие истината, понякога човек трябва да премества планини.

Глава 16

На стотици километри от ЦЕРН по радиостанцията изпращя глас:

— Добре, в коридора съм.

Техникът, който наблюдаваше видеоекраните, натисна бутона на предавателя си.

— Виждаш образ от осемдесет и шеста камера. Би трябвало да е в дъното.

Последва дълго мълчание. По челото на служителя избиха ситни капчици пот. Накрая радиостанцията изпращя.

— Камерата я няма — съобщи гласът. — Обаче виждам къде е била монтирана. Някой я е свалил.

Техникът въздъхна тежко.

— Благодаря. Би ли почакал малко?

Той насочи вниманието си към редицата видеомонитори. Огромни части от комплекса бяха открити за външни лица и и преди бяха изчезвали безжични камери, обикновено откраднати от шегаджии, търсещи сувенири.

Но веднага щом някоя камера напускаше лабораторията и се отдалечаваше, сигналът се изгубваше и екранът угасваше. Озадачен, техникът се вторачи в монитора. От камера №86 идваше кристално чист образ.

„Ако камерата е била открадната, защо все още получаваме сигнал? — зачуди се той. Знаеше, че има само едно обяснение, разбира се. Камерата все още се намираше в комплекса и някой просто я беше преместил. — Но кой? И защо?“

Той дълго наблюдава екрана. Накрая вдигна радиостанцията.

— На това стълбище има ли килери? Шкафове или тъмни ниши?

Гласът прозвуча смутено.

— Не. Защо?

Техникът се намръщи.

— Няма значение. Благодаря за помощта. — Той изключи радиостанцията и прехапа устни.

Като се имаше предвид малкият й размер и фактът, че е безжична, техникът знаеше, че видеокамерата може да предава от всяка точка на строго охраняваната територия — гъсто застроена площ с тридесет и две отделни сгради в радиус от осемстотин метра. Единственото указание бе това, че изглежда, се намираше на тъмно място. Което, разбира се, не му помагаше много. В комплекса имаше безброй тъмни места — сервизни килери, отоплителни тръби, градински бараки, гардероби, дори лабиринт от подземни тунели. Можеха да минат седмици, докато намерят камера №86.

„Но това е най-малкият ми проблем“ — помисли си той.

Освен непонятното й преместване, в случая имаше още нещо смущаващо. Техникът погледна образа, който излъчваше изчезналата камера. Неподвижен предмет. Модерно наглед устройство, каквото никога не беше виждал. В основата му мигаше електронен дисплей.

Въпреки че беше преминал строга подготовка за извънредни ситуации, служителят усещаше, че пулсът му се е ускорил. Опита се да не изпада в паника. Трябваше да има обяснение. Предметът изглеждаше прекалено малък, за да представлява сериозна опасност. Но пък присъствието му в комплекса бе обезпокоително. Всъщност извънредно обезпокоително.

„И то тъкмо днес“ — помисли си той.

Охраната винаги беше била от първостепенна важност за неговия работодател, но днес значението й бе по-голямо от когато и да било през последните две десетилетия. Техникът дълго се взира в предмета. Предусещаше тътена на далечна буря.

Потънал в пот, той набра номера на своя началник.

Глава 17

Малко деца могат да кажат, че помнят деня, в който за пръв път са видели баща си, ала Витория Ветра беше от тях. Тогава бе осемгодишна и живееше в Орфанотрофио ди Сиена, католическо сиропиталище край Флоренция, изоставена от родителите си, които не познаваше.

Валеше дъжд. Монахините два пъти я бяха повикали на вечеря, но както винаги, тя се беше престорила, че не ги чува. Лежеше на двора и се взираше в дъждовните капки… усещаше ударите им по тялото си… опитваше се да си представи къде ще падне следващата. Монахините пак я повикаха, притеснени, че пневмонията може да се пребори с любопитството към природата на това непоносимо упорито дете.

„Не ви чувам“ — помисли си Витория.

Когато младият свещеник дойде да я вземе, беше подгизнала до мозъка на костите си. Не го познаваше. Той бе нов. Витория очакваше да я сграбчи и да я замъкне вътре. Ала отчето не го направи. За нейна почуда, той легна до нея и намокри расото си в локвите.