Шестото клеймо - Страница 151

151

В сумрака видя второ легло. Завивките бяха разхвърляни, ала леглото бе празно. От съседното помещение се чуваше плискане на вода.

Докато гледаше леглото на Витория, той видя избродирания на възглавницата герб. ХОТЕЛ „БЕРНИНИ“. Усмихна се. Витория беше направила добър избор. Европейски разкош, изглед към Тритона на Бернини… в цял Рим нямаше по-подходящ хотел.

Чу чукане и разбра какво го е събудило. Някой хлопаше на вратата. Все по-силно.

Смутен, той стана. „Никой не знае, че сме тук“ — помисли си американецът и изпита смътно безпокойство. Навлече мекия халат с емблемата на хотела и излезе във вестибюла на апартамента. Застана за миг пред тежката дъбова врата, после я отвори.

И се озова пред як мъж в пищна лилаво-жълта униформа.

— Аз съм лейтенант Шартран — каза мъжът. — От ватиканската швейцарска гвардия.

Лангдън много добре знаеше кой е.

— Как… как ни открихте?

— Снощи ви видях да напускате площада. Проследих ви. Добре, че още сте тук.

Робърт изпита внезапна тревога. Зачуди се дали кардиналите не са пратили Шартран да ги върне във Ватикана. В крайна сметка само те двамата освен колегията на кардиналите знаеха истината. И затова бяха опасни.

— Негово светейшество ме помоли да ви дам това — продължи лейтенантът и му подаде плик, запечатан с ватиканския печат. Лангдън го отвори и прочете написаното на ръка писмо.

...

Господин Лангдън и госпожице Ветра,
Въпреки че изпитвам силно желание да ви помоля за дискретност относно събитията от последното денонощие, не мога да искам от вас повече, отколкото вече дадохте. Затова скромно се оттеглям с надеждата, че ще оставите сърцата си да ви водят. Днес светът изглежда по-хубав… може би въпросите имат по-голяма сила от отговорите.
Вратата ми винаги е отворена за вас,

Лангдън прочете писмото два пъти. Колегията на кардиналите очевидно си беше избрала благороден и великодушен водач.

Преди да успее да каже нещо, Шартран извади малко пакетче.

— Знак на благодарност от Негово светейшество.

Лангдън взе пакетчето. Беше тежко, увито в кафява хартия.

— С папски указ този предмет ви се отпуска в безсрочен заем от свещения папски трезор — поясни лейтенантът. — Негово светейшество ви моли само в завещанието си да се погрижите да бъде върнат във Ватикана.

Лангдън отвори пакета и онемя. Беше клеймото. Илюминатският диамант.

Шартран се усмихна.

— Бог с вас. — После се обърна и понечи да си тръгне.

— … Благодаря — едва успя да промълви Лангдън, хванал с треперещи ръце безценния подарък.

В коридора гвардеецът се поколеба.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Лангдън?

— Разбира се.

— С колегите ми сме любопитни. Онези последни няколко минути… какво всъщност се случи в хеликоптера?

Лангдън отново изпита тревога. Знаеше, че този момент наближава — мигът на истината. Докато предишната вечер бяха напускали площад „Св. Петър“, двамата с Витория бяха обсъдили този въпрос. И бяха взели решение. Още преди писмото на папата.

Бащата на Витория бе мечтал неговото откритие да донесе духовно пробуждане. Той определено не беше предвиждал събитията от предишната нощ, ала оставаше неопровержимият факт… в този момент хората по целия свят разсъждаваха за Бог така, както никога в миналото. Робърт и Витория нямаха представа колко време ще продължи магията, но знаеха, че никога няма да я развалят със скандали и съмнения. „Неведоми са пътищата Господни“ — каза си Лангдън и кисело се зачуди дали случайно… съвсем случайно… събитията от предишния ден в края на краищата не са били по Божия воля.

— Господин Лангдън? — каза Шартран. — Питах за хеликоптера.

Професорът тъжно се усмихна.

— Да, знам… — Усети, че думите потичат не от ума, а от сърцето му. — Може да е заради шока от падането… но паметта ми… изглежда… всичко ми е като в мъгла.

Шартран провеси нос.

— Нищо ли не си спомняте?

Лангдън въздъхна.

— Боя се, че това завинаги ще остане загадка.

* * *

Робърт Лангдън се върна в спалнята и очакващата го гледка го накара да се закове на място. Облегнала гръб на парапета, Витория стоеше на балкона и се взираше в него. Приличаше на небесно видение… сияен силует, очертан на фона на луната. В бялата си хавлия можеше да е римска богиня — стегнатият колан подчертаваше формите на стройното й тяло. Зад нея над Тритона на Бернини висеше светла мъгла, напомняща ореол.

Лангдън усети диво привличане… по-силно, отколкото към всяка друга жена в живота си. Внимателно остави илюминатския диамант и писмото на папата на нощното шкафче — по-късно щеше да има време да й обясни всичко — и излезе на балкона при нея.

— Ти си буден — прошепна тя. — Най-после.

Лангдън се усмихна.

— Дълъг ден.

Младата жена прокара пръсти през буйната си коса и предницата на халата й леко се разтвори.

— А сега… предполагам, че си искаш наградата.

Забележката го свари неподготвен.

— Хмм… Моля?

— Ние сме възрастни хора, Робърт. Можеш да си го признаеш. Изпитваш желание. Виждам го в очите ти. Силен плътски глад. — Тя се усмихна. — И аз го изпитвам. И скоро ще задоволим това желание.

— Наистина ли? — Лангдън се окуражи и пристъпи към нея.

— Напълно. — Витория протегна менюто за румсървис. — Поръчах всичко, каквото имат.

* * *

Пиршеството беше разкошно. Вечеряха заедно на лунна светлина, седнали на балкона. Пиха вино и разговаряха до късно през нощта.

Лангдън не трябваше да е специалист по история на символите, за да разчете знаците, които му пращаше Витория. По време на десерта от крем от къпини и малини и горещо римско кафе тя притисна босите си крака към него под масата и впери зноен поглед в очите му. Явно искаше да остави вилицата си и да я отнесе в обятията си в спалнята.

151