Шестото клеймо - Страница 148

148

Божието послание беше ясно.

* * *

В хаотичните коридори пред Сикстинската капела бяха изтекли три минути и все още никой не можеше да намери шамбелана. Като че ли го бе погълнала нощта, Мортати тъкмо се канеше да обяви пълно претърсване на Ватикана, когато откъм площад „Св. Петър“ се разнесе ликуващ рев. Спонтанните възгласи на тълпите бяха гръмовни. Кардиналите сепнато се спогледаха.

Мортати затвори очи.

— Бог да ни е на помощ.

Колегията на кардиналите за втори път тази нощ се изсипа на площада. Лангдън и Витория бяха повлечени от тяхното множество. Телевизионните прожектори и камери бяха насочени към базиликата. И там, току-що излязъл на свещения папски балкон, разположен точно в центъра на високата фасада, с вдигнати към небесата ръце стоеше Карло Вентреска. Дори от разстояние приличаше на въплъщение на чистотата Жива статуя. Облечена в бяло. Окъпана в светлина.

Енергията на площада сякаш растеше като вълна и изведнъж бариерите на швейцарската гвардия поддадоха. Масите еуфорично се устремиха към базиликата. Хората плачеха, пееха, проблясваха фотографски светкавици. Стълпотворение. Когато народът наобиколи черквата, хаосът стана неовладяем и накрая като че ли нищо не бе в състояние да го спре.

Ала го спря.

Застанал високо над тълпите, шамбеланът направи съвсем малък жест. Сключи ръце пред себе си. И сведе глава за безмълвна молитва. Постепенно хората последваха примера му.

Площадът замлъкна… като омагьосан.

* * *

Във водовъртежа на вече блуждаещия му ум молитвите на шамбелана бяха хаос от надежди и скърби… „прости ми, Отче… майко… милостива… ти си Църквата… за да разбереш саможертвата на своя син. Иисусе Христе… спаси ни от адските огньове… вземи всички души в рая и особено онези, които най-много се нуждаят от Твоята милост…“

Шамбеланът не отвори очи, за да види тълпите на площада, телевизионните камери, целия свят, вперил поглед в него. Усещаше го в душата си. Въпреки мъката му единението на този момент беше опияняващо. Сякаш във всички посоки по земното кълбо се бяха стрелнали краищата на свързваща мрежа. Пред телевизорите, у дома, в автомобили, светът се молеше като един. Подобно на синапен на исполинско сърце, всички действащи в един и същи миг, хората търсеха Бог на десетки езици, в стотици страни. Думите, които шептяха, бяха току-що родени и в същото време им бяха познати като собствените им гласове… древни истини… заложени в душата.

Това сякаш продължи цяла вечност.

Тишината отново се замени с ликуващо пеене.

Той разбра, че мигът е настъпил.

„Света Троице, давам Ти най-скъпото, Тяло, Кръв, Душа… в отплата за безчинствата, светотатствата и безразличието…“

Шамбеланът вече изпитваше физическа болка. Тя се разпространяваше по кожата му като чума, искаше му се да дере плътта си като преди седмици, когато Бог за пръв път беше дошъл при него. „Не забравяй какви мъки е изтърпял Иисус.“ Усещаше дима в гърлото си. Дори морфинът не можеше да притъпи болката.

„Делото ми тук е свършено.“

Ужасът беше негов. Надеждата бе тяхна.

В нишата с палиумите шамбеланът се беше подчинил на Божията воля и бе помазал тялото си. Косата си. Лицето си. Ленената си роба. Плътта си. Целият беше мокър от свещената газ от лампите. Тя ухаеше сладко като майка му, ала гореше. Неговото възнесение щеше да е милостиво. Чудотворно и бързо. И нямаше да остави след себе си скандал… а нова сила и чудо.

Той пъхна ръка в джоба си и стисна малката златна запалка, която бе взел от нишата.

После промълви един стих от Съдии. „Когато пламъкът почна да се издига от жертвеника към небето, Ангел Господен се издигна в жертвения пламък.“

Карло се приготви.

На площад „Св. Петър“ пееха…

* * *

Светът никога нямаше да забрави тази гледка. Високо на балкона, като душа, откъсваща се от своята телесна обвивка, от тялото на шамбелана изригнаха огнени пламъци. Те се стрелнаха нагоре и за миг го обгърнаха. Шамбеланът не извика. Той вдигна ръце над главата си и погледна към небесата. Кладата ревеше около него и го превърна в стълб от светлина. Пламъците сякаш бушуваха цяла вечност. Светлината ставаше все по-ярка. После постепенно помръкна. Шамбелана го нямаше. Не можеше да се каже дали е паднал зад парапета, или се е изпарил във въздуха. От него беше останал само облак дим, който се издигаше над Ватикана.

Глава 135

Утрото в Рим закъсня.

Рано сутринта над тълпите на площад „Св. Петър“ се изсипа проливен дъжд. Представителите на пресата упорито останаха, сгушени под чадърите и в колите си, коментирайки събитията от предишната нощ. Църквите по целия свят преливаха от народ. Беше време на размисъл и дискусии… във всички религии. Въпросите изобилстваха, ала отговорите водеха само до още по-дълбоки въпроси. Ватиканът мълчеше и все още не бе направил никакво изявление.

* * *

Дълбоко във ватиканските подземия кардинал Мортати беше коленичил сам пред отворения саркофаг. Пресегна се и затвори почернялата уста на стареца. Сега Негово светейшество изглеждаше спокоен във вечния си сън.

До Мортати имаше златна урна, пълна с пепел. Сам я бе събрал и я бе донесъл тук.

— Възможност за прошка — каза кардиналът на светия отец и постави урната до саркофага. — Няма по-силна любов от тази на Отеца към Неговия син. — Мортати скри урната под одеждите на папата. Знаеше, че това свещено подземие е запазено изключително за папски реликви, но някак си му се струваше, че така е редно.

— Синьоре — повика го някой зад него. Беше лейтенант Шартран. Придружаваха го трима швейцарски гвардейци. — Конклавът ви очаква.

148