Шестото клеймо - Страница 147

147

Онази сутрин, когато ватиканският персонал затропа на вратата на шамбелана и го събуди от неспокоен сън, навън валеше. Папата, казаха те, нито отварял покоите си, нито отговарял на телефона. Духовниците бяха уплашени. Единствено шамбеланът можеше без предизвестие да влиза при светия отец.

Карло Вентреска влезе сам и също като предишната вечер, завари папата сгърчен и мъртъв в леглото си. Лицето на Негово светейшество изглеждаше като лика на сатаната. Езикът му беше черен като смъртта. В леглото на папата спеше самият дявол.

Шамбеланът не страдаше от угризения. Бог му бе проговорил.

Никой нямаше да забележи коварството… засега. Това щеше да стане по-късно.

Той съобщи ужасната новина — Негово светейшество беше починал от удар. После започна да се приготвя за конклава.

* * *

Гласът на майка му шепнеше в ухото му. „Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.“

— Чувам те, майко — отвърна Карло. — Този свят е безбожен. Хората трябва да бъдат върнати на праведния път. Ужас и Надежда. Няма друг начин.

— Да — каза тя. — Ако не ти… кой? Кой ще изведе Църквата от мрака?

Определено не фаворитите. Те бяха стари… ходеща смърт… либерали, които щяха да следват папата, да подкрепят науката в негова памет, да търсят съвременни последователи, като се отказват от древните традиции. Отчаяно изостанали от времето старци, смехотворно претендиращи, че са в крак с модерния свят. Щяха да се провалят, естествено. Силата на Църквата се състоеше в нейната традиция, а не в преходността й. Целият свят беше преходен. Църквата не трябваше да се променя, само трябваше да напомня значението си на света! Злото е живо! Бог ще го победи!

Църквата се нуждаеше от водач. Старците не можеха да вдъхновят никого! Иисус вдъхновяваше хората! Млад, енергичен, силен… ЧУДОТВОРЕН.

— Изпийте си чая — каза шамбеланът на фаворитите преди да ги остави в личната библиотека на папата. — Водачът ви скоро ще дойде.

Те му благодариха, развълнувани, че ще имат възможност да влязат в прочутия Passetto. Крайно необичайно! Преди да излезе, шамбеланът отключи вратата на тунела. Точно в уречения час тя се отвори и чуждестранен наглед свещеник с факел покани възбудените фаворити.

Четиримата кардинали така и не излязоха оттам.

Те ще са Ужасът. Аз ще съм Надеждата.

Не… Аз съм ужасът.

* * *

Карло Вентреска залиташе в мрака на базиликата „Св. Петър“. В безумието и угризенията, в образите на баща си, в мъката и откровението, дори в мъглата на морфина… някак си бе открил кристална яснота. Усещане за предопределеност. „Знам за какво съм създаден“ — благоговейно си помисли той.

Тази нощ още отначало нищо не ставаше точно според плановете му. Бяха се появили неочаквани пречки, но шамбеланът ги преодоляваше с дръзки ходове. И все пак изобщо не беше подозирал, че всичко ще свърши така. Сега обаче съзираше предопределеното величие на този край.

Не можеше да свърши по друг начин.

О, какъв ужас изпита в Сикстинската капела, чудейки се дали Бог го е забравил! О, какви дела му бе предопределил Той! Обзет от съмнения, шамбеланът бе паднал на колене, напрягайки уши да чуе Божия глас, ала беше чул единствено тишина. Бе се молил за знак. За напътствие. Такава ли беше Божията воля? Църквата да бъде унищожена от скандал и мерзост? Не! Бог му бе заповядал да стори всичко това. Нали?

И тогава го беше видял. Докато седеше на олтара. Знак. Божествена поличба — нещо обикновено, видяно в необикновена светлина. Разпятието. Скромно, дървено. Иисус на кръста. В този момент всичко му бе станало ясно… шамбеланът не беше сам. Никога нямаше да е сам.

Такава бе Неговата воля… Неговият замисъл.

Бог винаги беше искал големи саможертви от хората, които най-много обичаше. Защо шамбеланът го бе проумял толкова бавно? Може би защото прекалено много се беше страхувал? Или от прекалена скромност? Нямаше значение. Бог бе намерил начин. Сега разбираше защо се е спасил Робърт Лангдън. За да разкрие истината. За да се стигне до този край.

Това беше единственият път към спасението на Църквата!

Шамбеланът все едно летеше, докато се спускаше в нишата с палиумите. Морфинът все повече го замайваше, но той знаеше, че Господ го води.

В далечината чу смутената глъчка на кардиналите, които се изсипваха от капелата и даваха нареждания на швейцарската гвардия.

Нямаше да го открият навреме.

Усещаше, че нещо го привлича… все по-бързо… надолу по стълбището в подземната крипта, където ярко светеха деветдесет и деветте газени лампи. Бог го връщаше на Светата земя. Карло Вентреска се приближи до решетката на отвора, който водеше към Некропола. Там щеше да свърши тази нощ. В свещения подземен мрак. Той вдигна един светилник и се приготви за спускането.

Ала докато прекосяваше нишата, внезапно спря. Нещо не му се струваше наред. Как щеше да послужи на Бог това? Самотен и безшумен край? Иисус бе страдал пред очите на целия свят. Божията воля определено не можеше да е такава! Шамбеланът се заслуша за Божия глас, но чу само далечния шум на морфина.

Карло. — Беше майка му. — Бог има планове за теб.

Объркан, той продължи напред.

После изведнъж се появи Бог.

Шамбеланът отново се закова на мястото си. Светлината на деветдесет и деветте лампи бе хвърлила сянката му върху мраморната стена. Гигантска и страшна. Мъглява фигура, обгърната в златисто сияние. Заобиколен от мъждукащите пламъчета, свещеникът приличаше на ангел, възнасящ се на небето. Той постоя за миг, вперил очи в собствения си образ. После се обърна и погледна към Стълбището.

147