Шестото клеймо - Страница 146

146

Гласът на Мортати трепереше.

— Детето вече се е появило.

Всички се вцепениха.

— Карло… — промълви Мортати. — Детето на Негово светейшество… си ти.

В този момент шамбеланът усети, че огънят на вярата в сърцето му угасва. Той стоеше разтреперан на олтара под Страшния съд на Микеланджело. Знаеше, че току-що е зърнал самия ад. Свещеникът отвори уста да проговори, ала устните му само беззвучно помръдваха.

— Нима не разбираш? — задавено попита старият кардинал. — Затова Негово светейшество е дошъл при теб в болницата в Палермо. Затова те е взел и те е отгледал. Монахинята, в която се влюбил, се казвала Мария… твоята майка. Тя напуснала манастира, за да те отгледа, но не нарушила строгия си обет пред Господ. Когато чул, че е загинала при експлозия и че ти, неговият син, чудодейно си оцелял… папата се заклел пред Бог, че никога няма да те остави сам. И двамата ти родители са били непорочни, Карло. Изпълнили са обетите си пред Господ. И все пак намерили начин да те създадат. Ти си тяхното чудотворно дете.

Шамбеланът запуши уши, за да не слуша повече. А после неговият свят внезапно се изплъзна изпод краката му. Той се свлече на колене и нададе мъчителен вой.

* * *

Секунди. Минути. Часове.

Времето сякаш изгуби всякакво значение между четирите стени на капалата. Витория усещаше, че бавно се освобождава от вцепенението, което беше обзело всички. Тя пусна ръката на Лангдън и мина между групата кардинали. Вратата на черквата й се струваше на километри и все едно се движеше под вода.

Докато си проправяше път между черните одежди, движението й откъсна и други от транса им. Едни кардинали започнаха да се молят. Други заплакаха. Трети я проследиха с поглед. Почти бе стигнала края на тълпата, когато някой я хвана за ръката. Жестът беше деликатен, но решителен. Тя се обърна и видя съсухрен кардинал.

Очите й се замъглиха от страх.

— Не — прошепна мъжът. — Не бива.

Витория го зяпна смаяно.

До нея се приближи друг кардинал.

— Трябва да мислим преди да действаме.

И трети.

— Мъката, която може да предизвика това…

Заобиколиха я отвсякъде. Тя ги гледаше удивено.

— Но тези събития днес, тази нощ… светът трябва да научи истината.

— Сърцето ми е съгласно, но това е път, от който няма връщане — отвърна съсухреният кардинал, като все още я държеше за ръката. — Трябва да мислим за разбитите надежди. За цинизма. Ще могат ли хората изобщо да си вярват?

Изведнъж пътя й преградиха още кардинали. Пред нея се образува стена от черни роби.

— Чуйте хората на площада — каза някой. — Какво ще направи това със сърцата им? Трябва да проявим благоразумие.

— Имаме време, за да помислим и да се помолим — рече трети. — Трябва да действаме предвидливо. Отраженията…

— Той уби баща ми! — заяви Витория. — Убил е и своя баща!

— Сигурен съм, че ще плати за греховете си — тъжно отвърна кардиналът, който я държеше за ръката.

И Витория беше сигурна, защото възнамеряваше да се погрижи за това. Опита се отново да продължи към вратата, но кардиналите се скупчиха още по-плътно. На лицата им се изписваше страх.

— Какво ще правите? — възкликна тя. — Ще ме убиете ли?

Старците пребледняха и Витория мигновено съжали за думите си. Виждаше, че тези хора са добри души. Тази нощ се бяха нагледали на насилие. Не искаха да я заплашват. Просто бяха в капан. Бяха уплашени. Опитваха се да се окопитят.

— Искам… да постъпим както трябва — каза съсухреният кардинал.

— Тогава я пуснете — изкънтя зад тях дълбок глас. Думите бяха спокойни, ала категорични. Робърт Лангдън се приближи до нея и тя усети, че стиска ръката й. — С госпожица Ветра си тръгваме. Незабавно.

Кардиналите нерешително, колебливо започнаха да се отдръпват от пътя им.

— Чакайте! — Беше Мортати. Той се приближаваше към тях по централната пътека, оставил сломения шамбелан сам на олтара. Изглеждаше още по-стар и изтощен. Движенията му изразяваха срам. Той спря и постави едната си ръка на рамото на Лангдън, а другата — на Витория. Тя усети искреност в докосването му. Очите му бяха просълзени.

— Разбира се, че сте свободни да си вървите — каза Мортати. — Разбира се. — Той замълча, мъката му бе почти осезаема. — Моля ви само за едно… — Старецът дълго се взира в пода, после вдигна поглед към Витория и Лангдън. — Нека аз да го сторя. Още сега ще изляза на площада и ще намеря начин. Ще им обясня. Не знам как… но ще намеря начин. Изповедта на Църквата трябва да идва отвътре. Сами трябва да разкрием провалите си.

Той тъжно се обърна към олтара.

— Карло, ти доведе Църквата до катастрофа. — Кардиналът млъкна. На олтара нямаше никого.

По страничната пътека се разнесе шумолене и вратата се затвори.

Шамбеланът беше изчезнал.

Глава 134

Бялата роба на Карло Вентреска се развяваше, докато се отдалечаваше по коридора от Сикстинската капела. Швейцарските гвардейци се озадачиха, когато излезе сам от капалата и им каза, че има нужда от усамотение. Ала се подчиниха и го пуснаха да мине.

Докато завиваше зад ъгъла и се скриваше от погледа им, шамбеланът изпитваше вихър от емоции, каквито не бе предполагал, че е възможно да преживее човек. Беше отровил човека, когото бе наричал „свети отец“, човека, който се беше обръщал към него със „синко“. Карло винаги бе вярвал, че думите „отец“ и „син“ са религиозна традиция, ала сега знаеше дяволската истина — те бяха били буквални.

Също като през онази съдбовна нощ преди две седмици шамбеланът усещаше, че диво се носи към мрака.

146