Шестото клеймо - Страница 145

145

ТВОЯТ БОГ ОТМЪСТИТЕЛЕН!

Двамата заедно съставиха плана. Заедно щяха да спасят Църквата. Заедно щяха да възвърнат вярата на този безбожен свят. Злото бе навсякъде. И все пак светът беше станал недосегаем! Двамата щяха да разкрият мрака пред света… и Бог щеше да победи! Ужас и Надежда. Тогава светът щеше да повярва.

Първото Божие изпитание не бе толкова ужасно, колкото предполагаше шамбеланът. Да се промъкне в спалнята на папата… да напълни спринцовката му… да запуши устата на измамника, докато тялото му се мяташе в предсмъртни мъки. На лунната светлина шамбеланът беше видял в обезумелите му очи, че папата иска да му каже нещо.

Ала бе късно.

Папата беше казал достатъчно.

Глава 133

— Папата имаше дете.

Шамбеланът произнесе думите решително. Три думи с поразително съдържание. Всички присъстващи в Сикстинската капела сякаш едновременно се олюляха. Обвинителните погледи на кардиналите се преобразиха в ужасени изражения, като че ли всички в черквата се молеха свещеникът да греши.

„Папата имаше дете.“

Лангдън също се смая. Ръката на Витория потръпна в неговата. Мислите на Робърт, вече вцепенени от множеството въпроси без отговори, се мъчеха да открият притегателен център.

Думите на шамбелана сякаш увиснаха във въздуха над тях. Дори в безумните му очи Лангдън виждаше искрено убеждение. Робърт искаше да се освободи, да си каже, че се е изгубил в някакъв страшен кошмар, да се събуди в логичен свят.

— Това е лъжа! — извика един от кардиналите.

— Не вярвам! — възрази друг. — Негово светейшество беше най-благочестивият човек на света!

После се обади Мортати. Измъченият му глас едва се чуваше.

— Приятели, шамбеланът казва истината. — Всички кардинали в капелата рязко обърнаха към него, като че ли Мортати бе извикал нещо мръсно. — Папата наистина имаше дете.

Кардиналите пребледняха от ужас.

Шамбеланът се смая.

— Вие сте знаели? Откъде?

Мортати въздъхна.

— Когато Негово светейшество беше избран… аз бях адвокатът на дявола.

Разнесе се всеобщо ахване.

Лангдън разбра. Това означаваше, че думите на Карло Вентреска най-вероятно са истина. Прочутият „адвокат на дявола“ се занимаваше със скандалните сведения във Ватикана. Скелетите в килера на папата бяха опасни и преди изборите се провеждаше тайно разследване. „Адвокатът на дявола“ бе кардинал, който трябваше да потърси основания кандидатите да не бъдат избрани. Той предварително се назначаваше от папата в подготовка за собствената му смърт. Адвокатът на дявола никога не биваше да разкрива своята самоличност. Никога.

— Аз бях адвокатът на дявола — повтори Мортати. — Ето как научих.

Кардиналите зяпнаха. Очевидно тази нощ всички правила излитаха през прозореца.

Сърцето на шамбелана се изпълни с ярост.

— И не сте… казали на никого?!

— Отидох при Негово светейшество — отвърна Мортати. — И той ми се изповяда. Разказа ми цялата история и само ме помоли да оставя сърцето си да насочи решението ми дали да разкрия тайната му.

— И сърцето ви подсказа да скриете информацията, така ли?

— Той беше абсолютен фаворит. Хората го обичаха. Скандалът дълбоко щеше да навреди на Църквата.

— Но той е имал дете! Нарушил е светия обет за безбрачие! — Шамбеланът вече крещеше. Чуваше майчиния си глас. „Обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.“ — Папата е нарушил обета си!

Мортати изглеждаше смазан от мъка.

— Карло, неговата любима… е била непорочна. Той не е нарушил обета си. Не ти ли го обясни?

— Какво да ми обясни? — Шамбеланът си спомни как бе избягал от кабинета, докато папата го беше викал. „Нека ти обясня!“

Бавно и тъжно Мортати започна да разказва историята. Преди много години, като млад свещеник, папата се влюбил в млада монахиня. И двамата били положили обет за безбрачие и нито за миг дори не помислили да го нарушат. Ала се обичали все по-силно и макар че успели да устоят на съблазните на плътта, копнеели за нещо, което изобщо не очаквали — да участват в най-голямото Божие чудо на сътворението. Дете. Тяхно дете. Особено при нея копнежът станал непреодолим. Ала Бог стоял на първо място. След година, когато желанието станало почти непоносимо, тя дошла при него силно развълнувана. Току-що прочела статия за ново чудо на науката — процес, при който двама души, без да имат сексуални връзки, могат да имат дете. Усещала, че това е знак Божи. Свещеникът видял щастието в очите й и се съгласил. След година тя родила дете с помощта на чудото на изкуственото осеменяване…

— Това не може… да е вярно — изпаднал в паника, запелтечи шамбеланът. Надяваше се, че морфинът въздейства върху сетивата му. Със сигурност му се причуваше.

В очите на Мортати блестяха сълзи.

— Карло, ето защо Негово светейшество винаги е обичал науката. Той смяташе, че е неин длъжник. Науката му беше позволила да преживее радостта на бащинството, без да наруши обета за безбрачие. Негово светейшество ми каза, че съжалява само за едно — че положението му в Църквата не му позволило да е с жената, която обичал и която отгледала неговото дете.

Карло Вентреска усещаше, че лудостта отново се завръща. Искаше му се да раздере плътта си. „Откъде можех да зная?“

— Папата не е съгрешил, Карло. Той беше непорочен.

— Но… — Шамбеланът прерови измъчения си ум за някакъв аргумент. — Помислете за опасността… от делата му. — Гласът му беше слаб. — Ами ако се бе появила оная негова курва? Или, Боже опази, детето му? Представете си позора, който щеше да изтърпи Църквата.

145