Шестото клеймо - Страница 139

139

В капелата се възцари тишина.

— Как… може да говорите така? — попита накрая един от кардиналите. — Шамбеланът спаси Църквата. Бог разговаря с него! Той победи самата смърт! Още какъв знак ви трябва?

— След малко шамбеланът ще дойде при нас — отвърна Мортати. — Да почакаме. Предлагам да го изслушаме преди да гласуваме. Може би има обяснение.

— Обяснение ли?

— Като ваш главен електор, аз съм се заклел да спазвам законите на конклава. Вие несъмнено знаете, че според свещения устав шамбеланът не може да бъде избран за папа. Той не е кардинал. Той е свещеник… шамбелан. Освен това трябва да имаме предвид неподходящата му възраст. — Мортати усети, че отправените към него погледи стават сурови. — Ако допусна гласуване, аз ще ви позволя да изберете човек, който според ватиканския закон не може да бъде избран. Ще ви позволя да нарушите свещената си клетва.

— Но случилото се тази нощ определено е по-важно от нашите закони! — изпелтечи някой.

— Нима? — изкънтя гласът на Мортати. Той вече не знаеше откъде идват думите му. — Нима Божията воля е да нарушим законите на Църквата? Нима Божията воля е да отхвърлим разума и да се поддадем на безумието?

— Вие не видяхте ли онова, което видяхме ние? — гневно попита друг. — Как може да оспорвате такова могъщество?

Гласът на Мортати отекна със сила, каквато никога не бе притежавал.

— Аз не оспорвам Божието могъщество! Именно Бог ни е дал разум! И именно на Бог служим, като проявяваме благоразумие!

Глава 129

Витория Ветра седеше на една пейка до Царското стълбище в коридора пред Сикстинската капела. Видя влязлата през задната врата фигура и се зачуди дали пак не й се явява привидение. Той бе бинтован, куцаше и носеше някакви странни дрехи.

Витория се изправи… неспособна да повярва на очите си.

— Ро… бърт?

Той изобщо не й отговори. Закрачи право към нея и я грабна в обятията си. Целувката му бе изпълнена с копнеж и признателност. От очите й бликнаха сълзи.

— О, Господи… О, слава Богу…

Той пак я целуна, още по-страстно, и тя се сгуши в прегръдките му. Телата им се притиснаха едно към друго, сякаш се познаваха от години. Витория забрави страха и болката, затвори очи и се остави на мига.

* * *

— Такава е Божията воля! — викаше някой и гласът му ехтеше из Сикстинската капела. — Кой друг освен избраникът може да се спаси от онази дяволска експлозия?

— Аз — отекна друг глас в дъното на капелата.

Всички смаяно се обърнаха към човека, който се приближаваше по централната пътека.

— Господин… Лангдън?

Без да отговори, Робърт бавно отиде при олтара. Витория Ветра също влезе. После се появиха и двама гвардейци — бутаха количка с голям телевизор. Застанал с лице към кардиналите, Лангдън изчака да го включат. После даде знак на гвардейците да излязат. Те се подчиниха и затвориха вратата след себе си.

В капелата останаха само Лангдън, Витория и колегията на Кардиналите. Американецът включи миникамерата в телевизора и натисна един от бутоните.

Телевизорът оживя.

На екрана се появи папският кабинет. Записът бе лош, сякаш направен със скрита камера. Шамбеланът стоеше изправен пред камината. Макар че като че ли говореше на камерата, скоро стана ясно, че се обръща към някой друг — към човека, който записваше сцената. Лангдън им каза, че записът е направен от Максимилиан Кьолер, директора на ЦЕРН. Само преди час Кьолер тайно записал срещата с шамбелана, като използвал миникамера, незабележимо монтирана под страничната облегалка на инвалидната му количка.

Мортати и кардиналите озадачено гледаха записа. Въпреки че разговорът вече се водеше, Лангдън не си направи труда да го върне назад. Очевидно онова, което искаше да видят кардиналите, все още предстоеше…

* * *

— Леонардо Ветра е водил дневници? — питаше шамбеланът. — Предполагам, че това е добра новина за ЦЕРН. Ако е записал процесите за създаването на антиматерия…

— Не е — каза Кьолер. — За ваша радост, тези процеси изчезнаха със смъртта на Леонардо. В дневниците му обаче се разказва за нещо друго. За вас.

На лицето на шамбелана се изписа загрижено изражение.

— Не разбирам.

— Описва се една среща, която миналия месец е провел Леонардо. С вас.

Свещеникът се поколеба, после погледна към вратата.

— Роше не биваше да ви пуска, без да се посъветва с мен. Как влязохте тук?

— Роше знае истината. По-рано му се обадих и му казах какво сте извършили.

— Какво съм извършил аз ли? Каквото и да сте му казали, Роше е швейцарски гвардеец и е прекалено верен на Църквата, за да повярва на един озлобен учен, а не на шамбелана.

— Всъщност той е прекалено верен, за да не вярва. Толкова е верен, че въпреки доказателствата за предателството на един от неговите гвардейци, той отказва да ги приеме. Цял ден търси друго обяснение.

— И вие сте му го дали…

— Истината. Колкото и да е поразителна.

— Ако ви беше повярвал, Роше щеше да ме арестува.

— Не. Нямаше да му позволя. Предложих му своето мълчание в замяна на тази среща.

Шамбеланът се засмя някак странно.

— Имате намерение да изнудвате Църквата с измислица, на която никой няма да повярва, така ли?

— Няма нужда да ви изнудвам. Просто искам да чуя истината от вашата уста. Леонардо Ветра ми беше приятел.

Шамбеланът не отговори, само вторачено гледаше Кьолер.

— Да опитаме така — изсумтя директорът. — Преди около месец Леонардо Ветра се е свързал с вас, за да поиска спешна аудиенция при папата — аудиенция, която вие сте му осигурили, защото папата бил почитател на неговата работа и защото Леонардо казал, че е неотложно.

139