Шестото клеймо - Страница 138

К оглавлению

138

— Господин Лангдън! — опита се да го спре лекарят.

— Трябват ми дрехи — каза Робърт, усетил студен полъх по голия си гръб.

— Но вие трябва да почивате!

— Самоизписвам се. Веднага. Трябват ми дрехи.

— Но, господине, вие…

— Веднага!

Всички се спогледаха озадачено.

— Нямаме дрехи — отвърна лекарят. — Навярно утре някой приятел може да ви донесе.

Лангдън търпеливо въздъхна и го погледна в очите.

— Доктор Джакобус, още сега напускам вашата болница. Имам нужда от дрехи. Отивам във Ватикана. Човек не отива във Ватикана с гол задник. Ясно ли се изразих?

Лекарят мъчително преглътна.

— Дайте на този човек да облече нещо.

* * *

Когато напусна болницата „Тиберина“, Лангдън носеше син санитарски гащеризон с цип отпред, украсен с платнени табелки, очевидно изобразяващи многобройните му квалификации.

Придружаваше го набита жена в подобно облекло. Лекарят го беше уверил, че тя ще го закара във Ватикана за рекордно време.

— Molto traffico — каза Лангдън, за да й напомни, че районът около Ватикана е блокиран от коли и народ.

Това не й направи никакво впечатление. Тя гордо посочи една от табелките си.

— Sono conducente di ambulanza.

— Ambulanza? — Това обясняваше всичко. Робърт реши, че спокойно може да се повози на линейка.

Жената го заведе зад сградата. На една надвиснала над водата скала имаше бетонна площадка, на която чакаше линейката. Когато я видя, Лангдън се закова на място. Това бе стар медицински хеликоптер.

Той наведе глава.

Тя се усмихна.

— Лети Ватикана. Много бързо.

Глава 126

Докато се връщаше в Сикстинската капела, колегията на кардиналите кипеше от ентусиазъм и енергия. За разлика от другите, Мортати изпитваше все по-голям смут. Вярваше в древните чудеса от Светото писание и все пак не можеше да проумее онова, на което преди малко лично беше станал свидетел. След цял живот, посветен на Църквата, на седемдесет и девет години Мортати знаеше, че тези събития е трябвало да са възпламенили в него благочестиво ликуване… страстна и жива вяра. Ала вместо това го глождеше призрачно безпокойство. Нещо не му се струваше наред.

— Синьоре Мортати! — извика бдин швейцарски гвардеец, който тичаше по коридора към него. — Качихме се на покрива, както наредихте. Шамбеланът е… от плът! Той е истински човек! Не е дух! Той е точно такъв, какъвто го познаваме!

— Разговаряхте ли с него?

— Той е коленичил и се моли! Страх ни е да го докоснем!

Мортати се обърка.

— Кажете му… че кардиналите го чакат.

— Синьоре, понеже е човек… — Грардеецът се поколеба.

— Какво?

— Гърдите му… обгорени са. Не трябва ли да превържем раните му? Сигурно го боли.

Мортати се замисли. Нищо в дългата му служба на Църквата не го бе подготвило за такава ситуация.

— Той е човек, тогава да се отнасяме към него като към човек. Изкъпете го. Превържете му раните. Облечете го в ново расо. Ще го почакаме в Сикстинската капела.

Гвардеецът тичешком се отдалечи.

Мортати се запъти към капелата. Останалите кардинали вече бяха вътре. Докато крачеше по коридора, той видя Витория Ветра, седнала сама на една пейка до Царското стълбище. Мъката и самотата й бяха очевидни. Прииска му се да отиде при нея, ала знаеше, че това ще трябва да почака. Предстоеше му работа… макар че нямаше представа каква може да е тя.

Мортати влезе в капелата. Там цареше шумна възбуда. Той затвори вратата. „Бог да ми е на помощ.“

* * *

Двумоторната въздушна линейка на болница „Тиберина“ заобиколи зад Ватикана. Лангдън стисна зъби и се закле пред Господ, че за последен път в живота си пътува с хеликоптер.

След като убеди жената, че тъкмо сега законите, управляващи ватиканското въздушно пространство, са най-малката грижа на Ватикана, той я насочи над задната стена. Незабелязан от никого, вертолетът кацна на хеликоптерната площадка.

— Grazie — благодари й Лангдън и с мъка се спусна на земята. Тя му прати въздушна целувка, бързо се издигна и изчезна в нощта.

Робърт въздъхна и се опита да проясни мислите си с надеждата да открие някаква логика в онова, което възнамеряваше да направи. С миникамерата в ръка, той се качи на същата количка за голф, на която неотдавна се бе возил. Оттогава не бяха заредили акумулатора и датчикът му показваше, че е почти празен. Американецът не включи фаровете, за да пести енергия.

Освен това предпочиташе никой да не го вижда.

* * *

Кардинал Мортати стоеше в дъното на Сикстинската капела и смаяно наблюдаваше хаоса, който цареше пред него.

— Това беше чудо! — извика един от кардиналите. — Божие дело!

— Да! — възкликнаха други. — Бог е пожелал да се прояви волята Му!

— Шамбеланът ще е нашият папа! — заяви някой. — Той не е кардинал, но Бог прати чудотворен знак!

— Да! — съгласи се друг. — Законите за конклава са човешки закони. Божията воля е пред нас! Призовавам за незабавно гласуване!

— За гласуване ли? — приближи се към тях Мортати. — Струва ми се, че това е моя работа.

Всички се обърнаха.

Той усети изпитателните погледи на кардиналите. Те изглеждаха смутени, възмутени от неговата трезвост. Мортати копнееше да усети, че сърцето му се изпълва с чудотворния възторг, който виждаше по лицата около себе си. Ала не можеше. Усещаше необяснима душевна болка… мъчителна скръб, която не можеше да проумее. Беше се заклел да ръководи конклава с чиста душа и не можеше да отрече това колебание.

— Приятели — каза Мортати и се запъти към олтара. Сам не позна гласа си. — Подозирам, че през остатъка от дните си ще трябва да се боря със смисъла на това, на което тази нощ станах свидетел. Но вашето предложение относно шамбелана… това не може да е Божията воля.

138