Шестото клеймо - Страница 134

134

Заслепени, множествата ярко осветени човешки лица едновременно ахнаха, скриха очи и завикаха от задавен страх.

Докато светлината се разширяваше във всички посоки, внезапно се случи невъобразимото. Сякаш спряна по Божия воля, тя като че ли се блъсна в стена. Все едно експлозията беше затворена в гигантска стъклена сфера. Светлината отскочи навътре и се нагъна сама върху себе си. Вълната очевидно бе достигнала предопределения си максимален диаметър. За миг над Рим просия съвършено и безшумно кълбо от светлина. Нощта се превърна в ден.

После усетиха дълбоко разтърсване — могъща ударна вълна от небето. Тя ги връхлетя като адска ярост, разклати гранитните основи на Ватикана, изкара въздуха от гърдите на едни и накара други да се олюлеят. Вибрациите бяха последвани от внезапен порив на горещ въздух. Вятърът се понесе по площада с гробовен стон. Вдигна се прах и хората се приведоха… станали свидетели на Армагедон.

После, също толкова светкавично, колкото се бе появила, сферата избухна навътре, всмука се в себе си и се върна в точицата светлина, от която беше дошла.

Глава 124

Никога толкова огромно човешко множество не беше запазвало такава тишина.

Едно по едно лицата на площад „Св. Петър“ извърнаха очи от помръкващото небе и ги наведоха надолу; всеки бе потънал в почуда. Телевизионните прожектори ги последваха и насочиха лъчите си към земята, сякаш от почит към отново спускащата се над тях тъмнина. За миг като че ли целият свят едновременно сведе глава.

Мортати коленичи за молитва и другите кардинали се присъединиха към него. Швейцарските гвардейци сведоха алебардите си и застанаха мирно. Никой не говореше. Никой не мърдаше. Във всички сърца трептеше едно и също чувство. Скръб. Почуда. Вяра. И изпълнено с ужас уважение към новата сила, на която току-що бяха станали свидетели.

Витория Ветра стоеше разтреперана до огромното стълбище на базиликата. Затвори очи. През бурята от емоции, които течаха в кръвта й, като далечна камбана отекваше една-единствена дума. Чиста. Жестока. Младата жена я прогони. И все пак думата продължи да кънти в главата й. Пак я пропъди. Болката бе прекалено силна. Опита се да потъне в образите, които вълнуваха другите… невъобразимата мощ на антиматерията… избавлението на Ватикана… шамбеланът… проявите на храброст… чудесата… себеотрицанието. Ала думата не изчезваше… и кънтеше в хаоса с пареща самота.

Робърт.

Той бе дошъл за нея в замъка Сант’ Анджело.

Беше я спасил.

А сега нейното творение го бе погубило.

* * *

Докато се молеше, кардинал Мортати се чудеше дали и той е щял да чуе Божия глас като шамбелана. „Трябва ли човек да вярва в чудеса, за да ги преживее?“ Той бе модерен човек, който изповядваше древна религия. Чудесата никога не бяха играли роля във вярата му. Неговата Църква определено говореше за чудеса… кървящи длани… възкресения, отпечатъци по савани… и все пак рационалният ум на Мортати винаги си беше обяснявал всичко това като митове, резултат от най-голямата човешка слабост — потребността от доказателство. Чудесата не бяха нищо друго освен истории, в които се вкопчваме, защото ни се иска да са истина.

И все пак…

„Толкова ли съм модерен, че да не мога да приема нещо, което току-що видяха очите ми?“ Чудо ли беше това? Да! С няколко прошепнати в ухото на шамбелана думи Бог се бе намесил и беше спасил Църквата. Защо му бе толкова трудно да повярва? Какво щеше да си помисли, ако Бог не беше направил нищо? Че Всемогъщият не го е грижа ли? Че е безсилен да го предотврати? Чудото беше единственият възможен отговор!

Паднал на колене, Мортати се молеше за душата на шамбелана. И благодареше на младия свещеник, който въпреки възрастта си бе отворил неговите старчески очи за чудесата на безусловната вяра.

Невероятно обаче, Мортати изобщо не подозираше до каква степен вярата му ще бъде подложена на изпитание…

Тишината на площад „Св. Петър“ първо бе нарушена от шепот, който постепенно се усили и внезапно прерасна в рев. Множеството завика като един:

— Гледайте! Гледайте!

Мортати отвори очи и се обърна към тълпата. Всички сочеха зад него, към фасадата на базиликата „Св. Петър“.

Лицата им бяха пребледнели. Някои коленичеха. Други припадаха. Трети избухваха в неовладяеми ридания.

— Гледайте! Гледайте!

Той се обърна. Хората сочеха най-високите части на базиликата, терасата, от която над тълпите се издигаха грамадните статуи на Христос и неговите апостоли.

Там, отдясно на Иисус, протегнал ръце към света… стоеше Карло Вентреска.

Глава 125

Робърт Лангдън вече не падаше. Нямаше ужас. Нито болка. Нито дори вой на вятър. Само тихо плискане на вода, като че ли бе заспал на плажа. В някакъв парадокс на себеосъзнаването Лангдън усети, че това е смъртта. Посрещна я с радост. Остави вцепенението да го обземе изцяло. Позволи му да го отнесе накъдето иска. Болката и страхът му бяха изчезнали и той не искаше да ги изпита отново. Последният му спомен спокойно можеше да е от ада.

„Вземи ме. Моля те…“

Ала плисъкът, който го изпълваше със спокойствие, в същото време го връщаше към действителността. Той се опитваше да го събуди. „Не! Оставете ме!“ Не желаеше да се събужда. Усещаше, че дяволите се събират около блаженството му и го блъскат с всички сили, за да го откъснат от унеса му. Вихреха се мъгляви образи. Викаха гласове. Брулеше вятър. „Не, моля ви!“ Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече проникваше хаосът.

Сетне изведнъж го преживяваше отново…

* * *

Хеликоптерът продължаваше да се издига. Лангдън бе в капан. Светлините на Рим с всяка секунда се отдалечаваха. Инстинктът му за самосъхранение му подсказваше веднага да изхвърли контейнера. Знаеше, че на антиматерията ще й трябват двадесетина секунди, за да измине километър. Но щеше да пада към град, пълен с хора.

134