Шестото клеймо - Страница 133

К оглавлению

133

— Излитайте, отче!

Карло Вентреска се обърна към него с пребледняло лице.

— Какво правите?!

— Вие ще пилотирате! Аз ще хвърля контейнера! — отвърна Лангдън. — Няма време! Излитайте!

Шамбеланът за миг се вцепени. Телевизионните прожектори блестяха в кабината и подчертаваха бръчките по лицето му.

— Мога да го направя и сам — промълви той. — Трябваше да го направя сам.

Робърт не го слушаше. „Излитай! — чуваше се да крещи професорът. — Бързо! Тук съм, за да ти помогна!“ Той погледна контейнера и дъхът му секна, когато видя цифрите.

— Три минути, отче! Три!

Това сякаш върна свещеника към действителността и той без колебание се обърна към пулта. Хеликоптерът с мощен рев се издигна във въздуха.

През облака прах Лангдън видя, че Витория тича към машината. Погледите им се срещнаха, после тя изостана като потъващ камък.

Глава 122

Воят на двигателите и вятърът от отворената врата оглушаваха Лангдън. Площад „Св. Петър“ се отдалечаваше под тях и накрая се превърна в аморфна сияеща елипса сред морето на градските светлини.

Контейнерът с антиматерията тежеше в ръцете му. Той здраво го стискаше с хлъзгавите си от кръв и пот длани. Капчицата вътре спокойно висеше в центъра и пулсираше в червено на светлината на брояча.

— Две минути! — извика Робърт. Чудеше се къде шамбеланът възнамерява да хвърлят кутията.

Светлините на града се разстилаха във всички посоки. В далечината на запад Лангдън виждаше мъждукащото очертание на средиземноморския бряг — назъбена граница, отвъд която се простираше безкрайна чернота. Морето му се стори по-далеч, отколкото предполагаше. Нещо повече, светлините по крайбрежието му припомниха, че дори в открито море експлозията може да има опустошителни последици. Изобщо не си бе помислил за въздействието на десеткилотонната вълна върху брега.

Когато се обърна и погледна право напред, отново се обнадежди. Пред тях се виждаха сенките на римските хълмове. Те бяха осеяни със светлини — вили на големите богаташи, — ала на около километър на север цареше мрак. Там нямаше никакви светлини. Абсолютно нищо.

„Кариерите! — помисли си Лангдън. — La Cava Romana!“

Напрегнато вперил очи в голата земя, той усети, че площта е достатъчно голяма. И бе наблизо. Много по-близо от морето. Обзе го възбуда. Очевидно шамбеланът се насочваше точно натам! Кариерите! Странно обаче, не забелязваше да се приближават. Озадачен, Лангдън погледна през вратата, за да се ориентира. Изпълни го паника.

На хиляди метри под тях сияеха прожекторите на площад „Св. Петър“.

„Още сме над Ватикана!“

— Отче! — задавено извика американецът. — Летете напред! Достатъчно сме нависоко! Не можем да хвърлим контейнера над Ватикана!

Свещеникът не отговори. Изглежда, се беше съсредоточил върху пилотирането на вертолета.

— Имаме по-малко от две минути! — изкрещя Лангдън и повдигна контейнера. — Виждам кариерите! La Cava Romana! На пет километра на север! Нямаме…

— Не — прекъснато шамбеланът. — Прекалено е опасно. Съжалявам. — Докато хеликоптерът продължаваше да се издига, той се обърна и тъжно се усмихна на Робърт. — Ще ми се да не бяхте идвали, приятелю. Вие направихте най-голямата саможертва.

Лангдън се вгледа в уморените очи на Карло Вентреска и внезапно разбра. Кръвта му се вледени.

— Но… трябва да можем да отидем някъде другаде!

— Нагоре — примирено отвърна шамбеланът. — Това е единствената гаранция.

Лангдън го гледаше невярващо. Напълно превратно бе изтълкувал плана на свещеника. „Погледнете към небето!“

Сега разбираше, че отиват там съвсем буквално. Шамбеланът изобщо не беше имал намерение да хвърли контейнера. Просто колкото може повече го отдалечаваше от Ватикана.

Това пътуване щеше да е еднопосочно.

Глава 123

Витория Ветра се взираше в небето. Хеликоптерът се виждаше като далечна точица и лъчите на прожекторите вече не го достигаха. Бе заглъхнал дори грохотът на витлата. В този момент сякаш целият свят беше отправил погледи нагоре и бе затаил дъх в очакване… всички хора от всички религии… всички сърца туптяха като едно.

В гърдите й бушуваше ураган от мъчителни чувства. Докато вертолетът изчезваше във висините, тя си представяше лицето на Робърт. „Какво си е мислил? Дали е разбирал?“

Телевизионните камери на площада бяха насочени в очакване. Десетки хиляди лица бяха обърнати нагоре, обединени в безмълвно броене. Видеостените показваха една и съща сцена… римското небе, огряно от ярки звезди. Витория усети, че от очите й бликват сълзи.

На мраморното стълбище зад нея сто шестдесет и един кардинали благоговейно гледаха към небето. Някои бяха сплели пръсти в молитва. Повечето стояха неподвижно, хипнотизирано. Някои плачеха. Секундите отлитаха.

В жилища, барове, офиси, летища и болници по света хората бяха обединени във всеобщото си бдение. Мъже и жени се държаха за ръце. Други прегръщаха децата си.

После забиха камбаните на „Св. Петър“.

Витория остави сълзите си да потекат свободно.

И тогава… пред очите на целия свят… времето изтече.

* * *

Мъртвата тишина беше най-ужасяваща. Високо в небето над Ватикана се появи светла точица. За миг се роди ново небесно тяло… прашинка светлина, чиста и бяла.

И тогава се случи.

Проблясък. Точката избухна, сякаш се хранеше сама със себе си, и обхвана небето в ослепително бяло сияние. Стрелна се навън във всички посоки, носейки се с невероятна бързина, поглъщайки мрака. Докато растеше, кълбото от светлина ставаше все по-блестящо, като уголемяващ се зъл дух, готвещ се да погълне цялото небе. Набирайки скорост, то се понесе надолу към тях.

133